кратко резюме

На английски терминът за пътешественици като нас е “budget travelers”, т.е. хора, пътуващи с по-малко пари, но с повече въображение; като настолна книга за нас е гидовникът, туристически справочник на “Lonely planet” – библията на туриста и пътешественика. Разполагайки с него, човек се чувства, сякаш се е родил там.  По пътя си ние видяхме много турсти от Западна Европа, САЩ и дори Австралия, но никой от тях не беше тръгнал на толкова дълъг път за толкова малко време, повечето от тях обикновено изкарват от 2-3 седмици до повече от месец в една страна, което ние намираме за малко скучно и излишно губене на време и “трошене на пари”, но те очевидно могат да си го позволят. Но пък няма да успеят да видят толкова много интересни страни и места по света, нито да се качат на толкова планини. Всички, които срещахме в планините или градовете, или в джунглите на Амазонка и Ориноко, оставаха силно изненадани от нашата сериозна трекинг програма.

 

Първоначалната идея, която ние следвахме, е да се придвижваме с автобус през различните държави, частично с кораб по Амазонка и по-малко със самолет по някои вътрешни отсечки.

Само за 18 дни изминах близо 8000 километра с автобус – с Боби се разделихме в Икитос (Перу) – сърцето на Амазонската перуанска джунгла – оттам всеки тръгна по отделен маршрут, прелетях около 2000 километра със самолет над Амазония в Перу и Бразилия.

Автобусният транспорт във всички държави, които посетихме, е перфектен, почти на всеки час за всички направления тръгват луксозни автобуси, с климатик и всички други екстри; някои от нашите пътувания траеха по 18 -20 часа нон стоп (от венецуелско-колумбийската граница до Богота; от Богота до колумбийско-еквадорската граница с преминаване покрай Меделин и през Кали; от еквадорско-перуанската граница до Лима), но те не се усещат; аз имам изкарани 8 нощи в автобуса – още едно предимство, че не са плаща за хотел, а се придвижваш към следващата точка. Цените на автобусните билети навсякъде са приемливи за нашия бюджет.

 

Маршрут на пътуването:

София – Амстердам – Каракас – самолет на холанската авиокомпания KLM.

Каракас – Мерида (Венецуела) – пътуване с автобус. Мерида е един от най-посещаваните градове във Венецуела, рай за туристи и пътешественици, там се возим на най-високия и най-дългия лифт в света – тръгващ от 1577 метра в Мерида и достигащ до надморска височина 4765  метра до Пико Есперо (обща дължина на лифта около 12 километра, 4 междинни станции, 25 долара билет). Пътуваме нагоре, до около 3500-4000 метра под нас се разстила една невероятна джунгла, това е първият ни контакт със субекваториалната гора, която ще ни следва чак до границите с Еквадор. От последната станция се изкачваме на бегом най-високия връх на планината Сиера Невада и Венецуела – Пико Боливар – 5007 метра, за около 1,5 часа. 

 

Мерида – Богота (Колумбия) – пътуване с автобус – преминаваме през изключително красиви места, включително високопланински проход в Андите на височина 3500-4000 метра. Колумбия е описана в справочниците като най-опасната страна в Южна Америка, заради високата престъпност и бандитски нападения, организирани от т.наречените “горилас” – партизанско-бандитски групировки, които нападат богати хора и чужди туристи, най-често с цел откуп. Най-често, те са финансирани и подкрепяни от наркокартелите, с основна цел – дестабилизиране на правителството и на обществото. Няколко дни преди нашето пътуване за Ю. Америка въоръжени бандити бяха отвлекли шефа на Организационния комитет на първенството по футбол “COPA AMERICA”. Той бе освободен в навечерието на турнира, с посредничеството на спонсорите, и  турнира беше спасен, за съжаление най-силният отбор – Аржентина се отказа от участие, други страни изпратиха своите втори отбори. Отделно “горилите”  има и партизанска армия за “национално освобождение”, заради всичко това определелят положението в Колумбия едва ли не като състояние на гражданска война. 

Не видяхме размирици или признаци на гражданска война, само горе високо в Андите ни спря въоръжен пост и един войник обходи автобуса. Отлагаме обира (отвличането) за Богота или за Кали, откъдето ще преминем нощес. А цяла Колумбия сега живее с Copa America, хората се радваха на двете победи над Венецуела и Еквадор – слушахме (само аз – Боби не се интересува от този спорт) директно по радиото в автобуса разпалените футболни коментатори.

Ние имахме късмет, никой не ни нападна, не ни ограби, отвлече или уби, напротив, видяхме една красива страна, преминахме покрай чудесни гори със субекваториална растителност; през високопланински проходи на Андите и др. За около половин ден разгледахме красивия колониален център на столицата на Колум бия – Богота; сутринта, като пристигнахме имах чувството, че сме единствените чужденци там, и май не бях далеч от истината. Не се виждаха и тълпи запалянковци, пристигнали за футбония турнир.

Впечатление направи и големият брой войници и полицаи, които са наситили централната част на Богота – там се намира Президентския дворец и други правителствени и държавни сгради, разположени около централния площад Plasa de BG;" lang="EN-US"> Bolivar.

 

Най-интересното за нас безспорно беше уникалният Мuseo del oro – най-богатият златен музей в света. Само на един етаж са разположени десетки хиляди експонати с индианско изкуство от Предколумбовата епоха – маски, накити, идоли и други фигури и какво ли не още. Посетителят е поразен от това изобилие на златни предмети, всички от различни райони на Колумбия и от различни индиански племена и култури. Истинско чудо е, че всичко това се е запазило, въпреки нашествието на испанските конкистадори след края на 15 – началото на 16 век.

Сърцето на музея е една кръгла стая, в която се влиза през блиндирана врата, дебела половин метър. Като влязохме, стаята беше тъмна, първо се чува тиха музика и звуци от джунглата, после светлината постепенно се увеличава, за да се открие невероятната гледка на хиляди предмети, подредени зад блиндираните стъкла и строго охранявани от няколко полицаи около нас.

И в другите две столици видяхме подобни музеи – в Кито и Лима, но това изобилие на злато го нямаше.

И още един коментар – музеят е невероятно богат на златни предмети, но никъде, в нито една фигура, маска или друг предмет не видях филигранната изящност на тракийските съкровища, открити по нашите земи. Но това е друга тема.

 

Богота – Ибарра (Северен Еквадор) – пътуване с автобус - това беше първия град в Еквадор, който посетихме. Забележителен с уникалните дървени индиански маски и други дърворезби, които туристът може да види и да си купи на символични цени. Това и направихме, сдобихме се с красиви образци на индианската дърворезба, които за щастие успяхме да пренесем през целия контитент обратно до България. Сега те красят жилището ми и ми навяват прекрасни спомени от Еквадор.

 

Ибарра – Отавало – пътуване с автобус. Продължаваме на юг към столицата Кито. В Отавало се намира най-известният и богат пазар на индианско изкуство в Еквадор – на централния площад на това малко китно градче всеки ден се изгагат на десетки сергии произведения на иднианското изкуство – керамика, тъкани, обработени камъни и какво ли не още. Истински рай за туриста – гледаме с удоволствие красивите предмети, купуваме също с огромно удоволствие, тъй като цените са невероятно ниски, дори и за нас. Допълнителна атракция е воденето на “преговори” с продавачите – индианци за всяка вещ, обикновено цената пада повече от два пъти. Пълним си раниците с красиви тъкани, керамични фигури – копия на древно индианско изкуство и още много други сувенири. Всъщност в тези държави няма какво друго да се купи, но това е напълно достатъчно, да донесем частица от това древно изкуство с нас.

 

 

Отавало – Каямбе – пътуване с автобус. Каямбе е  малко градче, разположено на около 3000 метра височина, изходен пункт за изкачване на вулкана Каямбе – 5790 метра. В справочниците пише, че това е един от трудните за изкачване върхове в Еквадор, наистина отдолу изглеждаше доста стръмен. Той е известен и с това, че това е най-високата планина в света, разположена точно на Екватора – по южните му склонове на височина 4600 метра минава линията на Нулевия Паралел (от юг беше и нашия път за изкачване на върха).

Лесно намерихме джип, който да ни закара близо до изходния пункт за изкачване на върха – заслона, разположен на 4600 метра. Спазаряваме се с един симпатичен фермер от Кито, притежаващ красива хасиенда недалеч от Каямбе, да ни закара до горе (близо 30 километро по черни високопланински пътища и да ни посрещне на следващия ден към обед), за цена 60 $.

Достигаме заслона след около час път от мястото, където колата ни е оставила; опъваме палатката, отказваме се от услугите на доста луксозния заслон, за да спестим 12-те долара за нощувка на човек. Изкарваме няколкото часа до полунощ нормално, с леко главоболие, предизвикано от надморската височина; ставаме в полунощ и след 30-на минути сме готови за тръгване. Времето е ясно, но студено – около минус 5 – минус 10 градуса температура и силен вятър. Пред нас е група от около 10 катерачи от САЩ и Англия, те имат водачи от своите страни, както и местни гидове. Ние сме си спестили този разход. Хубаво е, че има следи по снега от предишни изкачвания. За около час настигаме групата пред нас, те вървят вързани с въже, ние си спестяваме тази екстра, не е необходимо, наклонът не е много голям (средно 30-35 градуса). Към 3 – 3 и половина сутринта се извива доста силен вятър, но той не ни попречва, температурата пада до около минус 15 градуса. В 5,30 след 5 часа ходене сме на върха, последните метри са най-трудни и стръмни, но ние нямаме проблеми и ги изкачваме леко. Още е тъмно, но от другата страна се вижда “небитието”, както Боби го нарече – снежно ледена стена, която сякаш е като отсечена с нож, това не е типично за един вулкан, няма и следа от кратер.

Само 20-на минути след като хукваме надолу, времето се влошава още повече, ние осъзнаваме нашия късмет, ако бяхме тръгнали половин час по-късно, нямаше да успеем да се качим, гъстата мъгла не позволява да се видят следите, а наоколо дебнат много ледени цепнатини, които са доста опасни, ако човек се загуби. Срещаме останалите катерачи по-долу, но те нямащ шанс да успеят. За около час и половина сме в заслона, събираме палатката и хукваме на по-ниско, часът е около 7,30 – 8 сутринта, имаме около 4 часа до срещата с колата (казваме си – ако джипът не дойде, не видя му се и организацията, трябва да вървим 30 км пеша надолу).  

Едва долу ме заболява силно главата, това е от бързото изкачване и слизане на височина и заради това, че не съм хапвал нищо от предишната вечер, сега наваксвам -  хапвам малко, пия един аспирин и нещата се пооправят. Толкова съм уморен и отпаднал, че дори когато става време да повърна два пъти, не се измъквам от спалния чувал, а го правя в едно пликче, което изхвърлих после в храстите наблизо – единствената ми “неекологична” постъпка на континента. Става 12,30 на обяд и решаваме, че нашият човек ни е изоставил, тръгваме надолу пеша. Само след 300 метра ходене обаче джипът пристига и всичко е наред – напред към Кито.

 

Пътьом пресичаме отново линията на Екватора, снимаме се за спомен пред паметника, отбелязващ нулевия паралел.

 

Ден и половина, за да разгледаме столицата на Еквадор Кито, намиращ се само 22 км южно от линията на екватора на височина 2850 метра, в красива долина, заобиколена от високи вулкани, най-интересният от които е вулканът Пичинча.

 

 

Видяхме всичко интересно в старата колониална част на града. Започнахме обиколката с паметника на мадоната - покровителка на Кито - La Virgen de Quito, кацнала на хълма Ел Панечило над стария град. Висока е няколко десетки метра, на главата на мадоната има венец от звезди, с криле на орел, стъпила върху окован дракон над земното кълбо.

Дотам се ходи само с такси, защото отдолу е един от бедняшките квартали, лесно можеш да се разделиш с всичко, което носиш под заплахата на оръжие.

Разглеждаме няколко катедрали и манастири, типични за района, между които най-стария манастир Сан Франциско, намиращ се на площада със същото име. Неговото строителство започва няколко седмици след основаването на Кито от францисканския мисионер  Жоедо Рике, известен и с факта че първи е засадил пшеница в Еквадор.

Друга интересна и богато декорирана църква е Ла Компания де Хесус, чието строителство започва през 1605 година (годината на завършване на манастира Сан Франциско) и продължило 163 години. Тя е най-богато декорираната църква в Еквадор, само за позлатяването на стените и олтара са изполвани 7 тона злато.

Следва Площадът на Независимостта, после се мотаем по тесните улички на стария град, пазарите, разглеждаме и музея на модерното изкуство, още няколко църви и катедрали.

 

 

На следващия ден намираме време да разгледаме и Музео де Банко Централ – най-интересният и богат археологически музей, съхранил множество експонати – керамични и златни предмети от различни периоди от и индиански култури от Предколумбовата епоха по тези места. Златната колекция, сравнена с тази в Музея на златото в Богота, ни се струва повече от скромна, но също толкова интересна.

 

Чудесен град с много приятна атмосфера, мисля, че е най-красивата южноамериканска столица, която съм видял досега.

 

 

Нямаме късмет с времето, вечерта към 7 часа пристигнахме до заслона Wimper, на височина 5000 метра; с лек автомобил до 4800 метра (долния заслон) и още по-малко от час нагоре в ураганното време, което ни сварва там. Вятърът беше ужасен, примесен със сняг и гъста мъгла - първоначално върхът се виждаше добре, покрит като шапка от облак, после мъглата го закри, което не предвещаваше нищо добро за през нощта. Така се и оказа, в полунощ Боби излезе навън и веднага се прибра – no chance, същото беше и в 1 и в 4 часа сутринта.

Ето, вече е 10 сутринта, слизаме надолу, за да изкараме един ден в разглеждане на забележителности, и утре вечер отново ще се върнем горе с надежда за хубаво време, тогава ще направим последен опит да излъжем времето и да се качим на върха. Дано бог е с нас.

 

Слизаме в Риобамба. В 15,30 часа се качваме на автобуса за Куенка и Ингапирка. Разбира се, че сме луди – вместо да си почиваме 24 часа в Риобамба, за да съберем сили за върха, ние хукваме на юг, за да разгледаме няколко църкви в красивата Куенка и руините на един индиански град - Ингапирка.

 

На другата сутрин ставаме рано, и без това хотелът – за 4 долара на човек – беше ужасно шумен, за около 1,5 – 2 часа обикаляме центъра на Куенка – струваше си – това е един от най-красивите градове в Еквадор, със запазена колониална атмосфера и чудно красиви къщи, катедрали и църквички. Куенка ще запомним и с това, че Боби се раздели с дигиталната си камера и фотоапарат, забравяйки ги в таксито за хотела. Лоша работа – оставаме без филм за поколенията.

 

След още 2 часа сме в Ингапирка (надморска височина 3230 метра) – известен като вторият най-прочут град на инките, останал по тези земи, след Мачу Пикчу в Перу. Това е главната забележителност от времето на инките в Еквадор. За жалост, Ингапирка не е бил дълго време “скрит” град, като Мачу Пикчу, това е довело до ограбването на голяма част от каменните блокове за строителство на колониални сгради в градовете наоколо.

Разглеждаме го набързо, а и площта му не е много голяма, и мащабите изглеждат по-скромни от това, което съм виждал по картичките в Мачу Пикчу. Има запазени контури от сгради, в средата остатъци от храм и малък музей – всичко това декорирано с пасящи между руините лами – това за да могат туристите да снимат.

 

Мисля си, нашите Плиска и Преслав, да не говорим за тракийските храмове и светилища, открити по нашите земи, датиращи столетия и хилядолетия по-рано от тези, колко по-интересни и достолепни са от тези, които гледаме в момента.

 

15,25 часа – пиша тези редове в автобуса на час път от Риобамба. В 17 тръгваме пак нагоре към върха. Времето на 3300 метра височина в Андите изглежда стабилно и може би този път ще имаме късмет. Дай боже!

 

Пристигаме в Риобамба, след 14 часово пътуване с автобус до Куенка и Ингапирка, смятам, че си струваше умората и напрежението – вместо да почиваме за върха, видяхме още един красив кът от Еквадор. О чудо – времето в Риобамба е добро, облаците, които ни съпътстват през цялото пътуване, изведнъж изчезнаха и небето се проясни. Май ще имаме късмет с върха. След обичайния обяд (половин пиле на човек за 3 $), се натоварваме в колата при наши шофьор Иван и потегляме нагоре. На излизане от Риобамба се открива великолепна панорама към Чимборасо (вижда се връхната чу част, боже колко е високо – къде сме тръгнали!), виждаме и останалите вулкани в долината – Ал Алтар (най-труднодостъпния еквадорски вулкан), както и Тунгурауа великолепен конус, разположен северно от Ал Алтар.

 

 

Към 8 вечерта сме отново в заслона на 5000 метра височина, хапваме надве-натри и лягаме за няколко часа. В момента там има френско-белгийско-швейцарска група – 10-12 човека, които също ще катерят върха с местни водачи, това е добре за нас, за да виждаме пътя. Спим криво-ляво (няколко часа за по 10 долара на човек в заслона Уимпър), ставаме в полунощ, по една глътка топла вода и един сладкиш и потегляме в 12,30. Времето е тихо, но студено – около минус 5 градуса. Вървим през ледника в посока западния гребен, след час застигаме групата, те тъкмо са се вързали с въжета; ние сме само с котки. След 2 часа вървене излиза силен вятър, засега всички се чувстваме добре, темпото е стабилно, без почивки, всяко спиране засилва умората в краката. Спираме само за смяна на  батериите на челника; към 4 часа температурата е около минус 20 градуса, вятърът – много силен, сигурно има 100 км в час, а сме стотина километра южно от екватора. Към 6 без нещо вече сме в най-горната част, наклонът леко спада, усещаме, че върхът е близо. Усещам обаче, че пръстите на лявата ми ръка и краката започват да мръзнат леко, но това не е страшно. В 6 и 20 (след 5 часа и 45 минути ходене) сме на върха. Започва леко да се съмва. За 10-на минути престой правим по няколко снимки и аз първи хуквам надолу, за да не мръзна повече. А самият връх горе е с големината на футболно игрище, прилича на Елбрус, Кавказ. След 10-на минути тичане надолу задминавам първата група, които се качиха на върха малко преди нас. Боби и Лари вървят по-бавно, за да направят повече снимки. На дневна светлина виждам, че върхът е доста труден на места, особено в средната част, където има заледени участъци от по 30-40 градуса, които се подсичат. Затова останалите катерят в свръзка, но ние – не. Преминавам покрай надвиснали сераци и цепнатини по пътя си надолу. Към 8 часа съм в заслона, след малко пристигат и другите двама. Всичко е наред, чувствам се отлично, няма главоболие и гаденето от първия връх, явно съм се аклиматизирал добре. Един местен алпинист и гид ме черпи чай – толкова сладък след 6-те часа студ; той ми казва, че местният герой - алпинистът Иван Вайехо който тази година за втори път се изкачи на Еверест от юг (първият през 1999 година в експедицията на Боби от север) е направил рекорд тук – за 2 часа и половина е успял да се качи до Чимборасо и слезе до заслона Wimper. Е, ние го направихме за 7 в двете посоки.

Пред заслона виждаме шофорът ни Иван, който е докарал туристи от града, уговаряме се да ни върне веднага, часът е около 10, вместо да го чакаме в 1 след обед, както се бяхме разбрали. Това ще ни струва 15, вместо 25 долара за курса, пак сме на далавера. С Боби се качваме в багажника на един джип, а Лари сяда отпред до няколко френски туристи, дошли до прекарат 3 седмици само в Еквадор. От тяхната програма ме впечатли единствено посещението им на остров Санта Клара, близо до тихоокеанското крайбрежие на Еквадор, където са видяли стада китове и красива фауна и флора, включително подводна; животни, които не се страхуват от хората.

Но за 3 седмици ние обикаляме половин Южна Америка, такъв е животът – няма време и пари за толкова дълги обиколки, аз ги намирам за скучни. Ние им разказахме за нашето лудо пътуване, това са други измерения за тях.

Изпращаме Лари, който се връща до Кито, за да лети до Лима за среща с приятел там, не ще да пътува с нас с автобус още 30 часа. Преопаковаме багажа колкото можем (ужас, колко покупки съм направил, как ли ще ги нося) и в 9,30 вечерта се качваме на автобуса – колко познато чувство, вече не ми прави впечатление. Преди това в чакалнята на автогарата гледам поражението на Бразилия в четвъртфинала на Copa America срещу Хондурас (0:2).

Спим отлично, както винаги в автобус, въпреки, че еквадорските автобуси не са толкова удобни, като в Колумбия и Венецуела.

 

В 8 сутринта сме в перуанския граничен град Тумбес, в 12,30 на обед сме в автобуса за Лима, още 20 часа дотам, но и тук проблем – единствения мост през реката по Панамериканското шосе е блокиран от стачкуващи работници – позната картинка. Стоим вече 2 часа, полиция и въоръжени войници наоколо не правят нищо. Човешки права, измърмори ми на английски един полковник в отговор на въпроса ми защо не освободят пътя – все пак това е Панамериканскотo шосе и много коли и автобуси бяха спрени. Все още не се притеснявам, че ще изпуснем самолета от Лима за Икитос на следващия ден в 18,00, но ще ни се съкрати времето за разглеждане на Лима, не дай боже още една стачка по пътя. Тръгваме след повече от три часа преговори на властите със стачкуващите.

Всичко е благополучно по пътя ни на юг до Лима – около 1300 километра от границата за около 20 часа. Пътуваме по тихоокеанското крайбрежие на Перу, под звездите на Южния кръст, които са надвиснали над нас (колко романтично). По-голямата част от пътя ни минава през пустинен район, планините на Кордилера Бланка – най-красивата част от Андите са далеч на изток. За мене е изненада този пустинен пейзаж до най-големия океан в света  - Тихия. Някъде в ранните сутрешни часове автобусът спира на магистралата – пред нас има ужасна катастрофа – два автобуса /единият е на същата фирма, с която пътувахме/ са се сблъскали челно – как ли е възможно, като пътят е прав на километри разстояние, а наоколо – пустиня…Има и жертви – на предната седалка до шофьора на единия автобус виждам обезглавеното тяло на един от пътниците…Има и още…Може би, ако не беше забавянето в Тумбес, нашият автобус щеше да бъде на мястото на катастрофата…Продължаваме пътя към Лима.

 

Пристигаме благополучно в столицата на Перу – Лима, имаме 3-4 часа да разгледаме една малка част от този красив и огромен град. Предградията на многомилионния Лимя са ужасно грозни, Боби ги оприличи на индийски град – бедни къщи от типа “бидонвили”, доста мизерия наоколо…За щастие, бързо ги преминаваме и достигаме автогарата, разположена близо до един от централните площади на града.

 

 

Съсредоточаваме се в една от централните и най-красиви части на града, с много интересни обекти за разглеждане – 2-та главни площада със сградите на Президентския дворец и други държавни инсттитуции, дворци и паметници, катедрали и стар манастир. Много е красиво – неволно правим сравнение с Кито и Богота, трудно избираме кой е най-красивия – може би Лима. За жалост, необходими са няколко дни тук, за да се добие прилична представа, за 4 часа се вижда само едно кътче.

Разглеждаме Археологическо-историческия музей с богата колекция на керамични съдове от Предколумбовата епоха, дори и преди нашествието на инките по тези земи. Виждаме и златни маски и накити – не толкова богата колекция, както м Museo del oro – но достатъчно впечатляващи и красиви.

Разглеждаме и друг интересен музей – на Инквизицията – 1570 – 1820 година -  (става дума не за средновековната инквизиция от 10-11 век, а за пренесената от испанците традиция от 16-17 век, както ни обясни екскурзоводката). Тази инквизциция е била “по-милостива”  от тази в Испания, издадени са били едва 32 смътни присъди за два основни вида прегрешения – на вярата /ерес, вещици/ и на морала /многоженство и изневяра/. Видяхме няколко възстановени “машини” на инквизиторите – уред за разпъване на крайниците, за задушаване и за оковаване. Музеят е разположен в една от най-старите колониални сгради на Лима, построена малко след основаването на Лима и възстановена след унищожителното земетресение през 1746 година. В две от залите по таваните има  фантастична дърворезба от никарагуански кедър.

 

Друг интересен обект – Манастирът Сан Франциско, една чудно красива сграда, залите съхраняват атмосферата от далечните 17-19 векове. Най-интересно тук са катакомбите, разположени под манастира и съхранили останките на повече от 30 000 души. Не знаем дали тези хора са били убивани или просто са жертва на някоя епидемия или природни бедствия. Правим си няколко снимки с череп и кости в ръка – те са буквално на разположение на туристите – “О, бедни ми Йорик” и излизаме на горната земя.

 

В голямата катедрала в съседство до манастира, намираща се на Пласа де Армас са положени останките на покорителя на инките и основател на Лима Франциско Писаро. Явно този зъл гений и унищожител на една от най-мощните инперии на индианци в Америка е почитан много тук и като съзидател, негов внушителен паметник се намира в един от краищата на площада до Президентския дворец. Е, това беше кратката ни разходка из Лима, остава още много за гледане, но – догодина!

 

Вече сме в самолета, който ще ни отведе 1000 километра на североизток към горещия и влажен ад на 400 000-я град Икитос – сърцето на Перуанска Амазония и столица на огромната провинция Лорето. Обилно се намазваме с препарати срещу комари – ваксинацията срещу жълта треска не е достатъчна – срещу маларията и смъртоносната денга, пренасяни от амазонските комари няма лекове.

На летището ни посрещат агентите на поне 20 таксиметрови шофьори, ние сме едни от малкото чужди туристи, така между другото е по всички летища и автогари, където бяхме. След задължителните преговори с агентите – цените са символични – 2-3 долара до центъра – ние се качваме в едно такси, заедно с агента /Боби изгони втория агент, който също се качи в колата – много станаха/. Агентът в колата говореше малко английски и ние му казахме откъде сме. И тук – една голяма изненада за мене – за пръв път някой в тази част на света не спомена името на Стоичков като знаково за нас българите, а на друга една българска легенда, разбира се пак футболна – Георги Аспарухов – той си спомняше неговите изяви преди и по време на Световното първенство в Мексико – 1970 година.

Преди да се настаним в хотела се отбиваме до агенцията за бързите корабчета – единствените, които вървят по Амазонка – за да си купим билет за следващия ден, но за жалост тя е затворена.

Настаняваме се в поредния евтин хотел за няколко долара – без климатик, само с вентилатор, после излизаме на разходка в този интересен град, съвсем различен от всичко, което сме видяли досега във Венецуела, Колумбия, Еквадор и Перу /Лима/ - тук надморската височина е около 100 метра, намираме се на брега на най-голямата река в света – Амазонка. Много е задушно, въпреки късния час – около 10 вечерта – но поне може да се диша. Зъдължителния пазар на сувенири – тук естествено това са препарираните пирани.

На другата сутрин в 4 часа вече сме на пристана, защото се притесняваме, че нямаме билети за бързото корабче, което трябва да ни отведе до Табатинга – граничния град от бразилска страна. За жалост, въпреки 100-доларовото банктнота /цената на два билета/, която размахвах пред контрольора и митничаря – нямаме късмет – всички 20 билети са предварително продадени и няма нито едно свободно място. Корабчето тръгва в 6 сутринта на изток по реката, а ние се качваме на поредното такси – моторикша – и се отправяме към летището, за да търсим дали няма някой заблуден самолет, който да ни отведе на изток, към сърцето на Амазония – Табатинга и Манаус. За жалост – на летището в Икитос ни очаква неприятна изненада – единствените полети оттам са обратно за Лима, а не към Бразилия.

Има и още нещо – датата е 26 юли, само два дни преди националния празник на Перу и цялата страна е настроена предпразнично – всички къщи, автомобили и административни сгради са украсени с националните знамена; има и още нещо – точно на националния празник се очаква клетвата и встъпването в длъжност на новоизбрания Президент на Перу, и то на едно историческо място – индианската светиня Мачу Пикчу.

От летището ни насочват към едно друго – военно летище в другия край на града – там военните изпълнявали и граждански полети, това е последнната ни надежда да се придвижим по-бързо, само след 5 дни е обратния ми полет от Каракас, а трябва да измина няколко хиляди километра със самолет и още толкова с автобус.

Отиваме към офиса на военните в центъра на Икитос, който още е затворен, часът е 7,30 сутринта. Това ни позволва за още 2 часа да разгледаме местния пазар за месо, зеленчуци и плодове, но не и за изкуство и сувенири. Само от гледката на разфасованите прасета, пилета и друго месо, разположени по масите ми идва да хвана салмонела, а и жегата е нетърпима, но на местните това явно не им пречи.

После слизаме към квартала с наколните жилища, който е отбелязан също като “туристическа атракция”, намиращ се на брега на реката. Според Боби, който често е бил в Азия, такава беднотия има само там, това е – след вчерашните красоти на Лима видяхме и другата крайност.

В 9,30 вече сме в офиса, откъдето красива перуанка ни изпраща направо към синьорита Виолета, която се намира на военното летище. След 20 минути влизаме с моторикшата в района на военното летище, търсим авиоотряд 42, който изпълнява цивилни полети. Чувстваме се малко странно – не ни провериха въобще документите, а направо ни пуснаха да влезем вътре. Надявам се в нашите Крумово и Узунджово да е по-различно…

След малко се срещаме със синьора Виолета, една доста миловидна красива девойка, която обаче ни полива със студен душ – има само един свободен билет. Нямаме многто време за колебание, за жалост трябна да се разделим доста по-рано, отколкото го предвиждахме. Аз тръгвам с по-голямата част от багажа, тъй като бързам повече, а Боби ще остане още ден-два, докато намери подходящ начин да тръгне на изток. Следва дълга разправия с Виолета и нейната колежка, тъй като ще се возя на малък хидроплан, само за 6 пътници и двама пилоти, разрешеният багаж е само 10 килограма, а аз имам около 60 – две огромни раници и още няколко сака със сувенири и други

вещи. Няма как, изчаквам да дойдат другите пътници, за да се види колко е техният багаж, 2 часа в адската амазонска жега точно на обед никак не са приятни, дори и на сянка. Дойде време да се качваме, за щастие убедих Виолета да вземе багажа ми, платих 30 кг свръхбагаж и тръгвам към хидроплана. Следва нова неприятна изненада, когато се приближих до реката видях, че целият багаж и пътниците са в самотела, само моята раница с цялото ми алпийско оборудване е отвън на понтона, стойността на багажа ми е повече от самолетния ми билет да Южна Америка. Близо 20 минути ми трябваха да споря с двамата пилоти и наземния /наводния/ персонал, за да ги убедя, че малкото хидропланче няма да забие нос в реката при излитане, ако натоварят и моята раница. Бях решил, ако не качат раницата ми – да скоча в реката преди излитане. Слава богу, не ми се налага къпане в Амазонка, най-после качват раницата ми; единствено на мене обаче не ми дават спасителна жилетка, не че това много ще ми помогне, ако крехкото самолетче падне в джунглата. Вътре е невероятно тясно, отвсякъде ме притискат хора и багажи, но по дяволите, това не е важно, чакат ме 2 и половина великолепни часа над амазонската джунгла. Оттук нататък следва най-чудната част от моето пътешествие – излитаме от великата Амазонка и имам великолепната гледка на това зелено безкрайно море на джунглата, гледано само от 250-300 метра височина. Много е красиво, някъде далеч встрани остават безкрайните меандри на Амазонка, която бавно влачи кафявите си води през безкрайната равнина към Атлантика. Надморската височина на Икитос е около 100 метра, а до океана има няколко хиляди километра, т.е. наклонът е почти нулев, това обяснява безкрайните кривини и канали на реката, които там долу набраздяват джунглата. Почти не се виждат следи от човешка дейност, освен в близост до реката, където джунглата е прорязана и се виждат ниви и градини. Невероятно е, преминаваме и през няколко дъждовни облаци, затова тези гори се наричат “rain forests”, след всеки преминат облак слънцето се показва отново и джунглата заблестява с великолепни цветове, всички нюанси на зеленото. Ех, защо нямам видеокамера, за да заснема тази невероятна красота, малко хора са виждали такава фантастична картина. Не усещам кога изминава тези 150 минути, въпреки теснотията в самолета, въпреки клатушкането почти през цялото време, ще ги запомня цял живот.

Кацаме блгополучно в Санта Роза – граничното перуанско градче  в тройната граница между Перу, Колумбия и Бразилия. Слизам от хидроплана, препълнен с невероятни изживявания, жегата е още по-страшна, с мъка успявам да пренеса багажа по височината над реката, за да отида до полицията – на прибежки и припълзявания – преминавам граничните полицейски формалности, после повтарям цялото упражнение още веднъж – хващам лодка да ме откара до другия бряг на реката – Табатинга, Бразилия. След кратка препирня с таксиметровия шофьор /не не искам носачи, нямам пари, сам си го мъкна/ тръгвам към бразилската полиция. Шофьорът ми изглежда като местен наркотрафикантот доста смесена раса и сърдито изражение,след като ме стоварва пред полицията ми иска двойна цена, която аз естествено не му давам, тогава той си тръгва сърдит. Мисля си, по-добре да не оставам тази вечер в Табатинга, тоя ще ме причака някъде и ще дойде да ме ограби. Качвам се на един микробус до центъра на Табатинга и отивам в първото туристическо бюро. Имам късмет – купувам си билет за полет на една частна бразилска авиокомпания до Манаус, само след 45 минути. Качвам се на първото такси и газ към летището, без да се пазаря за цената този път. Навън се излива пороен тропически дъжд, пристигаме само 15 минути преди излитането на самолета. В летището обаче ме чакат 6 бразилски полицаи /сякаш съм наркобарон, идващ от Меделин/. Те не знаеха, че съм българин – само седмица преди това бразилската полиция беше арестувала в Сао Паоло няколко нашенци – наркотрафиканти. Просто видяха в паспорта ми, че съм бил и в Колумбия, започна един страхотен тараш на багажа ми, всичко е обърнато наопаки, става ми лошо как ще опаковам обратно екипировката, керамичните и дървени индиански маски, препарираните пирани и другите подаръци. Ченгетата с погнуса вадят мръсните ми чорапи от алпийските ми обувки. В един момент започнах да се забавлявам от техните безплодни усилия, дори започнах да си говоря с тях за безславното отпадане на бразилския назционален отбор от Копа Америка. Коментарът им беше, че футболът вече не е национален спорт, изместен от тениса и волейбола.

Всичко това става пред погледа на служителите на авиокомпанията, всички 30 пътници са отдавна в самолета и си представям как ругаят нервно, самолетът закъснява повече от 45 минути заради мене. Накрая всичко приключва, криво-ляво събирам багажа и с мъка го натъпквам по раниците и хуквам към самолета. Качвам се, посрещнат от недволните погледи на пътниците, сорри, господа – това са вашите хора.

Нови 2 часа, този път на височина 4500 метра, други гледки от Амазония,х оттук по-добре се виждат многото завои на реката. Не откъсвам очи от илюминатора до края; кацаме по тъмно в Манаус.

Тук – друго такси на път към центъра, но решавам да съкратя престоя си в Манаус, за сметка на Венецуела, може би имам надежда да видя водопада Анхел – най-високия в света. Купувам си билет за автобуса за Боа Виста – центърът на провинция Рорайма, най-северната бразилска провинция, граничеща с Венецуела. Явно спомените ми за Амазония ще останат от Икитос, цяла нощ пътуваме през джунглата на север, на сутринта сме в Боа Виста, един скучен нов град, където единствената забележителност е писта за картинг, построена от легендарния Аертон Сена. Още един ден и една нощ в автобус /най-луксозните досега/ и на сутринта на 29 юли съм в Сиудад Боливар – столицата на най-голямата венецуелска провинция Боливар. Освободителят Симон Боливар е изрбал именно този град /тогава се е казвал Ангостура/, за център на своя поход за освобождение на Венецуела, Колумбия и Еквадор срещу испанците, през 1817 година. Той е разположен на друга велика река – Ориноко, втората най-голяма река в Южна Америка, около 420 километра преди устието и в Атлантическия океан.

Тук вече тръпна от очакване, на другия ден – последния преди моето отпътуване за Европа – ще летя до най-високия водопад в света, Салто Анхел (Angel falls на английски).

Возя се с лодка до другия бряг на Ориноко, където се вихри щур латино купон  под 2 огромни дървета на брега на реката. С бутилка бира в ръка и аз се включвам в купона, танцувайки до красивите мулатки, като внимавам да не се приближавам твърде близо до някоя от тях, че всички кавалери май имат по един нож на кръста, а и няма къде да се бяга – от едната страна е реката, а от другата – непроходима джунгла. 

 

Разглеждам красивия център на това интересно историческо градче, къщите са боядисани в синьо, жълто и червено, цветовете на националния флаг на Венецуела.

На сутринта на 30 юли излитам с малък 5-местен самолет Чесна, полетът е около час и половина, летим на юг над равнината на Ориноко и накрая над гъста джунгла; времето е много лошо, небето е покрито с облаци, през цялото време вали дъжд, моля се да се оправи, тъй като полетът до водопада Анхел е в ранния следобед. Моите спътници в самолета са две млади студентки – шотландка и норвежка и двама французи. В един момент норвежката, която е седнала до пилота – 50 годишен, надявам се достатъчно опитен – изкрещява, че самолетът е изгубил пътя, наистина нищо не се вижда, само сребърната нишка на река Карао е под нас. Не сме се загубили, кацаме благополучно на пистата в Национални парк Канайма. Повечето групи идват тук за 2-3 дена, но аз нямам това врема. Изчаквам моите нови спътници, които са брат и сестра от Венецуела и американския съпруг на момичето и се отправяме на разходка из Лагуна де Канайма. Скоро дъждът спира, за около 3 часа ние обикаляме с лодка и пеша и виждаме красивите водопади в Националния парк, височината им е около 30 метра, разположени са на река Карони. Сравнени с водопадите Игуасу, разположени в джунглата на границата между Бразилия, Аржентина и Парагвай тези изглеждат като едно умалено копие – и като количество вода, и като височина на пада.

Интересното на най-големия от 4-те водопада – Салто ел Сапо – е, че туристите могат да влезат под водопада – в издълбана скална ниша, залети сме от пръските на кафявата и топла вода, предвидливо сме облекли бански и правим най-интересния плаж в живота си. Излизаме от другата страна на водопада, разглеждаме го и отгоре, после следва малка разходка в джунглата.

 

Пиша тези редове от борда на Чесната, сега съм седнал отпред до пилота, на най-интересното за гледане и снимане място. Само преди 10-на минути пред мене се разкри най-невероятната гледка, която съм виждал в живота ми /а аз съм видял много красиви неща/ - водопада Анхел. Летим около 30 минути южно от Канайма, разстоянието е около 90 километра, височината е 300 метра, отдолу е сребърната нишка на река Карао, заобиколена от зелено море на джунглата. След 25 минути полет се оказваме в Дяволския каньон – от дясната страна е платото Аянтепу, чиято обща площ е около 700 кв. км, височината близо километър. След няколко минути полет в каньона изведнъж отдясно изниква водопада Анхел - от ръба на платото водата скача в бездна почти километър.

 

 

Неописуемо е и много трудно за описване, аз снимам като обезумял кадър след кадър с фотоапарата, крещя като малко дете от възторг през тези 5-6 минути, когато на три пъти прелитаме на непосредствена близост до водопада. Дори само заради тези 5 минути си струваше да дойда в Южна Америка. Природата се е смилила над нас, мъглата, която през този сезон е обикновено явление около водопада, се е вдигнала и ние имаме невероятния шанс да го видим в цялата му прелест.

 

Връщаме се обратно в един чудесен полет, вече всичко се вижда отлично, малко след като прелитаме над Канайма, Рио Карони се слива с Рио Парагуа и образува едно огромна езеро - Гури, преградено от язовирна стена малко по на изток, това е най-голямата ВЕЦ във Венецуела . По-надолу реката се казва Карони и се влива след още 100 километра в Ориноко. Пилотът ми обяснява, че долу има много нелегални златотърсачи, които търсят ценния метал и диаманти в реката.

За тези читатели, които искат да добият някаква представа от Националния парк Канаима, и джунглата наоколо, както и Дяволския каньон, нека си спомнят френско-американския филм Ягуарът с Жан Рено, той е сниман там.

 

Не мога да се начудя на моите спътници – красивата венецуелка, съпругът и братът и, които задрямват веднага, след като напуснахме Дяволския каньон, а гледката през цялото време си струваше.

Още една атракция, за малко време се правя на пилот и управлявам 22-годишната Чесна, пилотът този път е само на 23 години с 1 година стаж и изкаран 1,5 курс на обучение. Но се справи добре момчето, новобранецът кацна меко в Сиудад Боливар, така че ще мога да разкажа на децата си и приятелите къде съм бил. Съжалявам, че носих само два филма за фотоапарата, а можеше да се снима още толкова много.

17,30 същия ден – много емоции ми се събраха днес, разхождам се по крайбрежния булевард Пасео Ориноко на градчето и влизам във фоайето на един хотел, а вътре са се настанили 20-тина местни запалянковци, за да гледат финала на Копа Америка Колумбия-Мексико. Придърпвам набърдо един стол и сядам до тях. Първоначално те приканват “грингото” да ги черпи по една бира. Но динеро, амигос, им отговарям. Те са разбрани и не настояват повече, следват 2 приятни часа, в които разбира се поддържаме Колумбия, която побеждава с 1-0 след гол на защитника Кордоба в 65 минута. Създавам набързо много нови приятели, демонстрирайки някакви познания за колумбийския футбол /от близкото минало/. Колумбия-Кампеон, викаме всички след края на мача, радваме се за триумфа на домакините.

Оттук нататък – последна, 8-ма нощ в автобуса до Каракас, разглеждане на Каракас, /стори ми се най-скучния град от моята латиноамериканска обиколка, имах чувството, че съм във Франкфурт/, пък и къде бях предишния ден.

 

20,00 часа – качвам се на самолета за Амстердам и правя нова програма за следващата година – Еквадор-Перу-Боливия!!!

 

 

Юли-август 2001

Венецуела-Колумбия-Еквадор-Перу-Бразилия-Венецуела -София

 

Миро Нанков

пътешественик