ТОВА Е САЙТ ЗА ХОРА С БОГАТО ВЪОБРАЖЕНИЕ И ЖЕЛАНИЕ ЗА ПЪТЕШЕСТВИЯ. НИЕ НЕ ПРЕДЛАГАМЕ САМО ЕКСКУРЗИИ, НИЕ ОРГАНИЗИРАМЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ...

Април 2003, София

 

…Седя пред компютъра, пуснал съм си за кой ли  път CD-то с музика от последния карнавал в Рио де Жанейро, дъщеря ми подвиква от съседната стая – “Хайде стига, бе тате, с тия глупости” – изглежда и е омръзнало да слуша толкова самба…Гледам килима на кондори, който изтъргувах за 10-на долара от една индианка на гарата под Мачу Пикчу миналата година – дано и той ми помогне…Събирам си спомените и си  мисля си дали “меня сегодня муза посетила или нет”, както пееше Висоцки…Няма как – не си водих записки, както бе предишната 2001 година, но ще трябва да завърша материала за “културно-приключенската експедиция” в Южна Америка – 2002 година. Драгият читател вероятно  си спомня, че подобно на Жул Верновите герои ние тръгнахме от запад на изток, от Тихия към Атлантическия океан, от Лима към Рио де Жанейро…Спазвам обещанието си към моите приятели от “Одисей” – симпатичната заместник-главна редакторка Бистра бе безкомпромисна – материалът трябва да е готов другата седмица…Е, на работа, Мире…

 

Юли, 2002 – някъде в Южна Америка, и по-точно, в луксозния двуетажен автобус по маршрута Куско-Пуно…Току-що сме изгледали поредния екшън с Джеки Чан, потъваме в сън, завити в пухените чували, няма да повторим грешката от прекосяването на Андите от Наска до Куско, когато достагнахме височина над 4000 метра, а спалните ни чували бяха опаковани в раниците на покрива на автобуса…

 

І. Да посрещнеш изгрева и да изпратиш залеза на Титикака

 

6 часа сутринта, намираме се на автогарата в Пуно, голям перуански град, разположен на езерото Титикака. Пристигнали сме  два часа по-рано, но шофьорът ни е оставил да подремем още малко, докато се съмне и продължим нататък. Слизаме от автобуса…Дами и господа – Титикака – само две крачки от нас е най-голямото езеро в Южна Америка, известно и с други “рекорди” – най-високото плавателно езеро в света, разположено на височина 3820 метра във високопланинското плато “Алтиплано” – огромна равнинна област, заобиколена от два успоредни хребета на Андите с височина 5000-6000 метра. Дължината на тази синьозелена перла в пустинята е над 230 километра, ширината – около 60 км, обща площ над 8000 кв. км, максимална дълбочина – 280 метра. В далечни геологични епохи Титикака е било част от огромно вътрешно море, известно като Лаго Баливиан, което е покривало по-голямата част от платото алтиплано, което впоследствие под влияние на различни природни катаклизми се е изпарило и е останало в този вид.

Повече от 25 реки, извиращи от величествените Анди, се вливат в езерото, но само една – Десагуадеро, изтича от южната му част и след множество меандри, се влива след повече от 400 километра във второто по големина езеро в Боливия – Лаго Поопо. В тази малка река изтича само част от водата на езерото, останалата се изпарява под влияние на силното слънце и вятър. Езерото оказва сериозно влияние и върху микроклимата на района, по бреговете му от местните индианци отглеждат картофи, царевица и други култури, които иначе не биха вирели на такава надморска височина.

Много индиански легенди и митове са свързани с Титикака... ще се опитам да пресъздам някои от тях, следвайки нашия поход по брега на езерото от Пуно, към границата с Боливия. Два-три часа път с автобуса по южния бряг на езерото, и сме вече на границата. От двете и страни – двата граничични участъка – перуански и боливийски, пред които са се подредили на опашка по 40-50 човека, главно местни хора, но има и немалко туристи, желаещи да видят тази може би най-загадъчна южноамериканска държава – Боливия. Нямаме проблеми на границата и след малко отново сме в автобуса, който ще ни откара до нашата следваща цел – малкото градче Копакабана /съвпадение на името с може би най-известния плаж в света – в Рио де Жанейро…/. Градът е известен с иконата на Мадоната от Канделария, Черната мадона, както я наричат тук, всяка година по време на Светата седмица хиляди богомолци от Перу и Боливия се стичат тук в очакване на чудесата на мадоната – патрон и покровител и на цяла Боливия. В останалото време това е едно малко и скучно рибарско градче, изходен пункт за разходки по езерото и спирка по пътя Пуно-Ла Пас.

Оставяме мочилите /раници на испански/ в автогарата, която е и агенция за наемане на туристически лодки и за броени минути се натоварваме на малка моторница, която ще ни откара до може би най-известното място в Титиката – Isla del Sol – Островът на слънцето…Пътуваме няколко часа – времето е чудесно, синьозелените води на езерото, докосвани от лекия бриз ни опияняват, от устата ми се прокрадва репликата на главния герой от нашумял холивудски филм - I am the King of the World, като за по автентично заемам и неговата поза на носа на малкото ни корабче… А може би отправям молитва към към бога Кон-Тики Виракоча, върховния бог на инките или към неговото най-забележително творение – Слънцето! Какво му трябва на човек!

Отсрещният северен бряг не се вижда, наистина си го бива това “малко море”. Далече на юг от нас са  гигантските върхове Илиампу и Анкохуна, високи над 6400 метра, трети и четвърти по височина в Боливия и украсяващи като бели перли планинската верига Кордилера Реал, която е част от Източните Кордилери /Cordilera Oriental/, простиращи се на няколко хиляди километра, още от територията на Колумбия, през Еквадор и Перу и надолу до Чили. Другата успоредна планинска верига се нарича Cordilera Occidental /Западни Кордилери/ и е втората гигантска част на най-дългата планина в света – Андите. Високото плато, разположено между тези две планински вериги и наричано в Перу и Боливия алтиплано е люлка на много древни индиански цивилизации, въпреки суровите условия на живот, които то предлага. 

След малко доближаваме терасовидните брегове на Слънчевия отстров и акостираме на южния пристан. Имаме няколко часа, за да разгледаме част от този митичен и загадъчен остров.

 

 

Изкачваме се по терасите на острова, вървим нагоре доста бавно – все пак надморската височина е близо 3900 метра, въпреки, че имаме аклиматизация от престоя си в Куско /3300 метра/ и Мачу Пикчу /2400 метра/. На най-горната тераса ни посреща възрастна боливийка с традиционното бомбе на главата и шарени дрехи, която продава билети за посещение на острова, а зад гърба и са разстлани великолепни шарени черги, каквито виждахме по всички индиански пазари в Перу…Но тук е малко по-различно-чергите са наредени направо върху земята и създават невероятен колорит на цялото място.

Изкачваме се по Escalera del Inca (стъпалата на инките),  минаваме покрай Fuente del Inca (Извора на инките), влизаме в Picko Kaina – доста добре добре запазена едноетажна сграда, кацнала буквално над езерото. Вътре е тъмно, през трапецовидния отвор на вратата /отново типичната инкска архитектура/ се открива невероятна гледка към езерото и към заснежените върхове на Кордилера Реал в далечината.

За жалост, нямаме достатъчно време да достигнем до северната страна на острова, където се намира Скалата на пумата и още няколко свещени обекти, доказващи по безспорен начин невероятното архитектурно изкуство на инките – най-вече това са останките от Храма на Слънцето и Дворецът на инката, построен от Тупак Юпанки и посветен на Луната – жената и сестрата на Бога Слънце. Но пък имаме време да се разходим из хълмовете на острова и да се насладим на чудесния слънчев, почти безветрен  ден. По пътя си срещаме няколко боливийки, забързани към близкото село и водещи домашното си животно – викунята, успяваме да “откраднем”    няколко снимки с тези най-автентични жители на алтиплано – високопланинската земя на Боливия. Докато хапваме в малко ресторантче  много вкусната бяла риба от езерото хвърляме поглед и на местната аткракция – пума, затворена в дълбок ров, покрит отгоре с метална решетка. Ние изкарваме обяда на животинчето, защото за да я примами, стопанинът и хвърля долу парчета месо. Не съм много впечатлен, този цар на Андите ми се стори малко дребничък за онова, което си представях за планинския лъв. Купуваме по някой сувенир от импровизираното магазинче, разделени сме само на една врата разстояние от животинчето.

 

Колкото и да е приятна, разходката приключва и се отравяме отново към пристана, до който са привързани няколко тръстикови лодки – и сега си спомням за знаменателното плаване на норвежеца Тур Хейердал, който през 1947 година със своята лодка “Кон-тики”, копие на традиционните древноперуанските съдове успява да преплува 8000 километра от перуанския бряг край Лима до необитаемия атол Рароя, част от островите Туамоту - Полинезия, източно от Таити. Така той доказва своята теория за колонизирането на полинезийските острови от древните жители на Южна Америка. Според него, първите заселници на Полинезия принадлежат към бяла раса, дошла от Тиахуанако, Боливия…Ха сега де, колко още загадки ще видим в тази държава, колко още древни приказки ще чуем… 

Вечерният бриз е развълнувал спокойните води на свещеното езеро. Още два часа до пристанището Копакабана, и отново на път – по брега на Титикака към столицата Ла Пас. След малко слънцето се скрива, дарявайки ни с великолепен залез над сребърните води, а ние продължаваме пътуването си, доволни от този дълъг невероятен ден, в който послещнахме и изпратихме слънцето над свещеното езеро, където то се е родило, според индианските легенди. Допълнителна “екстра” към нощното ни пътуване е пълната луна, изгряла над езерото и придаваща още по-призрачен и омагьосващ вид на това високопланинско море.

 

Сменям бразилската самба с перуанска – един страхотен диск на известна перуанска млада певица /не, не е “Славеят на Андите” Има Сумак, а Ева Айон/, който си купих само за 1 $ направо от тротоара от една индианка в Куско. Да видим сега дали днес музата ще ме посети. Няма реплика от дъщеря ми, това е добре, не че тя много си пада по перуанската музика. Ако нищо не стане с вдъхновението ми, ще си пусна “Кондорът лети”, но го пазя за последно, като стигна до изкачването на Илиамани и посещението на Тиахуанако…

 

 

ІІ. ПОДНЕБЕСНА РАЗХОДКА В ЛА ПАС

 

Наближава полунощ а с това и края на дългото ни пътуване от Пуно, вече сме в покранините на столицата Ла Пас, и тук няма как да не кажа на уважаваните читатели, че отново влизаме в град – рекордьор, кой ли поред рекорд от южноамериканската ни авантюра – това е най-високо разположената столица в света, намираща се на надморска височина 3550-3950 метра /столицата на Тибет Лхаса е “само” на 3500 метра/. Защо е тази голяма разлика във височините – ами защото това е другият “рекорд” – от най-високата точка на този странен и много красив град /както се оказа после/ - грозните бедняшки северни предградия до летището /и такова има, въпреки планинските гиганти наоколо/, до най-ниската точка – градското сити има над 300 метра денивелация. Градът има вид на фуния – ние слизаме по серпентините по ръба на тази фуния към историческия център, а още по-надолу са лъскавите сгради на мултинационалните компании, установили свая бизнес в тази най-бедна южноамериканска държава. Далеч на юг е снежната шапка на гиганта Илиамани – 6439 метра – втори най-висок връх в Боливия и доминиращ над цялата долина. Въпреки, че разстояниеуто по въздух дотам е над 50 километра, човек има чувството, че е толлкова близо, колкото Черни връх до София. Зрителна измама, може би е от надморската височина.

 

 

Настаняваме се в малък хотел досами главната катедрала в историческия център на Ла Пас и рано на другия ден хукваме из стръмните улички да разглеждаме града. Няма да сбъркам, ако кажа, че това е най-красивата южноамериканска столица, която съм видял – след посетените в предишни години Богота, Кито и Лима. Центърът е концентриран около двата главни площата – площад Сан Франциско със забележителната катедрала, носеща същото име и площада пред Президентския дворец и паметника на Независимостта. Вървим по тесните улички между двата площада, изпълнени с малки магазинчета, множество сергии, направо на улицата и продаващи какво ли не – от познатите ни от Куско и Лима индиански сувенири от всякакви материали и калибър, хранителни продукти и електронни боклуци. Любуваме се на отлично запазените колониални испански сгради – катедрали и малки църкви – почти на всеки втори ъгъл, обществени и жилищни постройки, придаващи една невероятна атмосфера на столицата на Боливия. Не вярвам, че се намираме в най-бедната държава в Южна Америка...!

Стигаме и до Ситито, тук се влизаме в един от небостъргачите – Едифисио Илиамани ІІ /всеки небостъргач си има собствено име/ - там се намира Посолството на Парагвай, за да си извадим входна виза за тази малко посещавана южноамериканска държава. Нямаме проблем с визите, там отдавна управлява цивилно правителство, наследило дълги години управление на полковниците…

Подминаваме доста лъскави сгради, приютили американските “генерали” – General motors, General electric и др. – явно съгражданите на Чичо Сам са си направили сметката, че си струва да правят бизнес дори в най-бедната държава на континента. Прехвърлям назад мислите и спомените си – такъв финансов център видях само в Каракас и Буенос Айрес, разбира се и Сао Паоло и Рио де Жанейро, но те са оттатък, на Източното крайбрежие. Мисля си, защо ли у нас ги няма тези небостъргачи и тези “генерали”…

Тръгваме нагоре по широкия булевард в посока историческия център, като височината на сградите постепенно намалява, за да отстъпи място на все по стари, но много красиви постройки. Един след друг подминаваме паметниците на Първооткривателя на Америка Христофор Колумб и на Освободителя Симон Боливар. Няма мегаполис или малко градче в Колумбия, Венецуела, Еквадор, Перу, Чили  и Боливия, които да не са построили достоен паметник на Ел Либертадор.

 

 

Пред паметника на Боливар се провежда и церемония по всички правила – с речи, гвардейци и музика, с раздаване на награди на ученици и студенти. Ами да – на днешният ден – 24 юли в 1783 година се е родил Освободителят и жителите на държавата, носеща неговото име достойно отбелязват паметната дата.

 

Точно отсреща виждам една невероятна комбинация на отлично запазена колониална сграда от 18 век и току до нея - модерен небостъргач, отразяващ в огледалните си стъкла ясното небе и блоковете от другата страна на булеварда. Щрак – стана още една хубава снимка.

Достигаме до площад Сан Франциско и не усещаме умора от извървените няколко километра на надморска височина почти 4 километра – явно разходката в този приветлив град ни зареди с допълнителна енергия. Оказа се, че тази енергия ще ни е необходима, за да се впуснем в едно позабравено занимание – поредния “шопинг тур” из тесните и стръмни улички около катедралата. Тук има същите невероятни произведения на индианското изкуство – керамика от предински цивилизации, разноцветни тъкани, дървени фигури и какво ли още не…Същото като в Перу, ама на още по-ниски, почти символични цени. И аз се поддавама на този пазарен нагон, който ми е така непознат у дома или в Европа, ама как да устоиш на тези красоти. В главата ми замалко прозвънява предупреждението на дъщеря ми – “тате, стига си мъкнал в къщи твоите индиански грънци, че няма къде да ги държим, купи ми някоя дрешка”…Да, ама аз не разбирам толкова много от модерни дрешки, колкото от прединска “мохика” керамика и за нула време допълвам колекцията си с фигура на кондор, пума, няколко стилизирани вази, забравяйки, че това трябва да се носи още няколко хиляди километра през джунглата на Боливия и Бразилия и после – с Алиталия през Милано до у нас. Хайде сега, миналата година успях да пренеса през Еквадор, Перу и Бразилия /горещият и влажен ад на Амазония/ толкова много грънци, дървени маски, че и 5 препарирани пирани – различен калибър, че сега ли ще се уплаша. 

Но моите шопинг постижения са нищо в сравнение с броненосеца, който си купува експертът по индианска култура и история – Архитектът по професия и поетът по душа Петьо. Толкова е щастлив, че е успял да го спазари от една стара индианка – близък потомък на последния Инка – на символична цена от няма и 5-6 долара. Още по-интересно е мястото, откъдето го е купил – накрая на уличката, най-горе, където имало специална “секция” за всякакви зверски изделия – пера от кондор, прилепи, препарирани и изсушени гризачи и какви ли не “вуду” щуротии. Мисля си, че догодина и аз ще трябва си купя един броненосец, да заеме достойно място в моята менажерия – между двете най-големи пирани и още някаква праисторическа риба от Амазонка. Ще подкупя дъщеря си с една модерна дрешка, за да нямам проблеми при аранжирането на зверилника у дома.

Достоен завършек на нашата чудна разходка из Ла Пас дава студентското шествие по главната улица – след няколко дни е техният “8 декември” и хората тренират усилено за предстоящия купон. Върви ни на празници – в Перу бяхме само седмица преди Националния им празник 28 юли, цяло Куско беше на крак в бодри маршировки и песни.

 

 

 

 

ІІІ. ЩУРМЪТ НА АНДИТЕ

 

Една от целите на експедицията по време на престоя ни в Боливия бе да се направи опит за изкачване на вр. Илиамани. Със своите 6439 метра той е вторият по височина в Боливия след Сахама, висок 6542 метра. Рано сутринта се натоварваме на джипове, които трябва да ни откарат до изходния пункт за изкачване. Слизаме до дъното на “фунията” – Ситито на Ла Пас и тръгваме нагоре по другия бряг на юг, леденият гигант се вижда чудесно далеч пред нас, чакат ни няколко часа истинско планинско сафари по тесните черни пътища на боливийските Анди, постепенно се качваме на височина 4000-4200 метра, гледката е невероятно красива, преминаваме по тесните серпентини на черния път над дълбоки речни котловини, на отсрещния склон виждаме терасовидно разположени ниви, истинско чудо е как на такава надморска височина и при тези стръмни склонове индианците успяват да отглеждат култури – картофи, царевица и пр. Минаваме през няколко селца, там имам чувството, че съм в някакъв странен декор на уестърн за мексиканската революция от началото на 20 век и зад ъгъла ще изскочат брададите конници на Панчо Виля. Малките кирпичени къщи са изключително бедни, май не съм виждал такава мизерия преди /мога да ги сравня с наколните жилища в квартала на бедните в Икитос – Перуанска Амазония, ама тук май е по-зле/. Какво да се прави - и тук живеят хора и се борят по един невероятно труден начин за насъщния си. По-късно разбрахме, че пътешественика много лесно може да се раздели с движимото си имущество, а при по-лош късмет – и с живота си, ако върви сам из тези бидонвили. Ние нямахме тези проблеми и продължаваме до “базовия лагер”, където подобието на път свърши и нагоре бяха само страмните склонове на Илиамани. След кракът пазарлък наемаме две мулета, водени от индианка на средна възраст – нещо много трудно за определяне из тези земи. Натоварваме палатките и другото оборудване и тръгваме нагоре – двама водачи и двамата лекари на експедицията, които искат да се разходят докъдето могат. Изпращат ни с думите – двама пациенти /ние – водачите/ и двама лекари, с пожелание да ни излекуват там горе и да върнем лекарите живи и здрави.     

След около два часа нагоре достигаме височина около 4500 метра, границата на снега, едва ли е нужно да казвам на любезния читател каква дива красота бе там – намираме се в подножието на снежния гигант Илиамани, оттук изглежда толкова близко – да протегнеш ръка – ще го стигнеш. Не пропускаме да запечатаме и няколко чудесни кадъра – стадо пасящи лами на фона на високата планина; липсват само няколко кондора, за да да бъде “шоуто” пълно, но и така става.

След кратка препирня с индианката мулетата закарват багажа ни до крайната точка, а не на час по-долу, без да доплатим още 20 долара, /хей-не на нас тези хитрости/. Вече сме само трима, единията доктор се отказва и слиза надолу, на него са му достатъчни 4500 метра като височинен “рекорд”. Разпъваме палатката и тук като по поръчка високо в небето над близката скала забелязвам огромна сянка – ами разбира се – ето го и кондора, за жалост е твърде далеч, за да го заснема за поколенията, но и това, че го видях, ми доставя удоволствие…Какво му трябва на човек! 5-6 часа сън /доколкото на такава височина може да се спи/, в полунощ ставаме, нарамваме раниците и тръгваме нагоре. Имаме невероятен късмет с времето – почти не се усеща вятър, не е и студено, а за да бъде удоволствието от тази необикновена нощна разходка пълно – луната е изгряла в целия си блясък. Към 3-4 часа пътят става доста по-стръмен, и тук оставаме само двама – Емо се отказва да ходи по-нагоре, доволен е от пистигнатото, все пак това е височина 5400 метра. Слагаме котките на краката и продължаваме само двамата – аз и Боби, моят партньор. Той има някакви проблеми с дишането /нещо необичайно за него/ и малко поизостава. Аз се чувствам добре и продължавам нагоре сам. Не сме вързани, склонът е около 40-45%, в ръцете си държа пикела – напредвам бавно, но упорито нагоре, надморската височина е около 5800 метра. На една равна площадка спирам, за да изчакам Боби, но ме застигат няколко англичани, които тръгнаха заедно с нас, казват ми, че са вторият човек е стотина метра по-надолу. Вече е около 5 часа сутринта, падаща звезда прорязва небето и изчезва, мисля за децата си и си пожелавам здраве за всички…Продължавам да пълзя нагоре, струва ми се, че склонът става по-стръмен, засега нямам проблеми, нищо че не вървя вързан с партньор и не се осигуряваме. Яно съм се надценил, защото малко по-нагоре се подхлъзвам и инстиктивно се задържам на върха на пикела, под мене са повече от хиляда метра стръмен склон – няколко сантиметра желязо ме спасяват от този последен полет в живота ми…Следват разсъждения за това колко е кратък човешкия живот и как може да си отиде – ей така на шега…Е, случва си, си казвам и благоразумно решавам да тръгна надолу, ще оставим Илиамани за някой друг път. А и за една нощ е невъзможно да се изкачи този гигант, трябват поне 2 дни. Next time!!!

Тръгваме надолу, чака ни доста дълъг път, а и не знаем с какво ще се придвижим – останалите от групата са вече в Ла Пас от предишния ден. Не е приятно да се ходи с 25 килограмови раници на 4200 метра надморска височина, въпреки чудесните гледки, които ни се разкриват след всеки завой на пътя. Вървим вече няколко часа, по пътя не се задава никаква кола, там нависоко можеш да видиш само джипове, превозващи експедиции до Илиамани, но днес нямамаме късмет. Преминаваме през две селца, ей – тук ли ограбваха самотните туристи – давай да бързаме. Спираме на кръстопът и посядаме кротко до една индианка, нарамила на гърба си традиционната шарена бохча с неизвестно съдържание и бомбе на главата. Тя ни обяснява, че по другия път след няколко часа щял да мине автобус. Да ама не, нямаме търпение да висим в тази жега, решаваме да тръгваме, когато по нашия път се задава сред облаци прах такси. Късмет – качваме се в колата след успешно проведен пазарлък и закована цена от 20 долара.

Обратният път до Ла Пас минава през Valle de la Luna /Лунната долина/ или каньона Палька, който ние зърнахме оня ден от отсрещния склон. Твърде много красота ми се събра напоследък – от двете страни по долината на  пресъхналата река са се изправили като гигантски стражи хиляди каменни кули в най-причудливи форми. Имам чувството, че съм влязъл в магически декор на “Властелинът на пръстените” – навсякъде около мене природата е изваяла в мекия пясъчник своите изящни творения. Разбира се, снимам като обезумял, любезният шофьор явно не бърза за следващ курс и ни угажда, спирайки при всяка следваща кула. С неудоволствие напускаме каньона, който е само на нясколко километра от Ла Пас, последен поглед и към снежния гигант Илиамани зад нас – ако е рекъм Господ, някоя следваща експедиция мога и да го изкача.

 

Последен ден, отпуснат ми от  редакторите да довърша материала. А как да стане това, като сутринта се събуждам с тежко главоболие, какво да се прави – снощи се видяхме със стари приятели от последните две експедиции, за да обсъдим следващата – за изкачване на първенеца на Кавказ и Европа – Елбрус. Дискусията продължи по-дълго от предвиденото и ето го резултатът – махмурлукът е прогонил от мене и последните зачатъци на моето вдъхновение. Не помага дори “Кондорът лети”, който съм си пуснал /дъщеря ми слуша оттатък Кристина Агилера и не чува /.  Неволно си спомням онази чудесна вечер в ресторанта в Куско на централния площад на града, когато индианският оркестър изсвири поне три пъти тази песен специално за мене…Е, няма как – на работа…

 

ІV. ЛЮЛКАТА НА АМЕРИКАНСКИЯ ЧОВЕК

 

Последен ден в Ла Пас, очаква ни може би най-интересното дотук приключение /да знам, че станах банален с тези сравнения, ама така си е/ - пътуването до загадъчния град Тиауанако /произнасян някъде и Тиахуанако/. Два часа по правия като изпъната струна път по платото на североизток от Ла Пас и сме пред портите на най-известния град - паметник в Боливия и може би най-загадъчния в цяла Америка.

 

 

На входа на града е издигната най-високата от множеството статуи на бога Виракоча, които видяхме в Тиауанако – около 8 метра. В едно боливийско списание прочетох, че същата статуя допреди няколко месеца е била в центъра на площад в Ла Пас. Там тя е била пренесена в началото на 20 век от Поснански, в опитите му да спаси поне унищожение и една частица от тази древна история. Цели 450 години Тиауанако е бил опустошаван и разграбван – както ценните предмети от благородни метали, така и почти всички каменни градежи. През втората половина на 20 век боливийското правителство е направило много за възстановяване на този уникален паметник на световната култура.

Започваме разходката си от останките на прочутата земна пирамида Акапана, чието предназначение не е ясно и до днес. Основата на пирамидата е дълга 220 метра на 200 метра, височината и – 15 метра. В центъра на виждаме вкопан вътрешен двор с малко езеро, според легендите, това езеро е отразявало звездното небе и по него оракулите са гадаели бъдещето. Сега за жалост това е замо един земен насип, по чиито брегове пасяха лами и гуанако.

Центърът на Тиуанако беспорно главният площад Каласасая, с размери 125 на 175 метра. За щастие, крадците на камъни не са успели да пренесат по-голямата част от многотонните монолитни блокове, изградили площада, така, че ние успяваме да го видим почти напълно запазен. В средата е вътрешният му двор, разположен по-ниско от околната повърхност. Слизаме по монументално стълбище с 6 стъпала и голяма каменна порта, за да попаднем на една колекция от маски на странни човеки същества с огромни очи и малки уста, спомням си теориите на Ерих фон Деникен, спомням си и онази фигура на асктронафт на платото Наска…Пак ли извънземен разум!!! Най-много хора в Каласасая естествено са се наредили около Инти Пунку - прочутата Врата на слънцето. Височината и е към три метра, направена е от само от един монолитен блок, горната и лицевата страна е богато декорирана с всякакъв вид животни и други непознати за мене същества и сцени /там някъде е вероятно и въпросният токсодонт/. Горе в средата е богът Кон тики Виракоча. Любувам се както на паметника, така и на пъстрата тълпа посетители – явно местни хора, дошли като нас да глътнат малко история – имаше всякакви възрасти и раси – индианци, бели, метиси, че дори и няколко монахини. Малко по-нататък, в западния край на Каласасая е по-малката, естествено – Врата на Луната.

В съседство с Каласасая виждаме жалките останки на друга сграда Палата на саркофазите, тежко повредена от строителите на близката железница, които са използвали камъните за траверси. Както цинично се е изразил тогава главният инженер на обекта – “прави чест на тези камъни, те служат на две цивилизации – на тяхната и на нашата”. 

Преброяваме поне 5-6 статуи на бога Кон Тики Виракоча, високи 3 до 4 метра и поставени на разлини места в пределите на главния град, нали съм по аналогиите – сравнявам ги с каменните статуи на Великденския остров – още едно загадъчно място в тази част на света. Дано един ден стигна и дотам.

На около километър разстояние от главния град е вратата на пумата – Пума Пунку, това по-скоро е терасовиден строеж, малък комплекс със запазени три огромни врати. Основите на Пума Пунвку са изградени от гигантски каменни блокове, най-тежкият от които е 130 тона  - няма грешка в цифрата!!! Видяхме го и ние – огромен монолитен каменен блок в единия край на Пума Пунку.

Денят е към края си, нашата разходка – също, на излизане правим един бърз шопинг набег на шарените сергии пред входа и попълваме и без това богатите си колекции от индианско изкуство, тук – на още по-символични цени.

Тръгваме си, а в главата ми звучат думите на Боливийския професор Баптиста, които прочетох в музея: “Това, с което се различава Тиауанако от другите сравними градове по света, чиито поклонници са археолозите и историците – като например египетския Абу Симбел, ливанския Баалбек, или перуанския Саксауаман – това именно е средата, в която Тиуанако е разположен – тази своеобразна меланхолична атмосфера на боливийското Алтиплано, с право наричано от някои Тибет на Новия свят.”

Последно слизане по серпентините на Ла Пас от север, отново ни посреща щур купон – студентският празник е в разгара си, абе то направо си е цял карнавал, стотици млади, а и доста по-стари хора, седяли преди десетилетия на студентската скамейка, са облекли невероятни шарени костюми, отвсякъде гърми музика, хората се пеят и танцуват за своя и наша радост за нас, гостите отвъд океана. Главната улица е затворена за движение, ние бавно се придвижваме през шарената тълпа, за да вземаме раниците и да потегляме – не без известна малко съжаление към следващата ни цел – джунглите на Боливия и Бразилия, последната част на експедицията ни!

 

Миро Нанков

 

Боливия         -           София

Юли 2002      -           Април 2003