ТОВА Е САЙТ ЗА ХОРА С БОГАТО ВЪОБРАЖЕНИЕ И ЖЕЛАНИЕ ЗА ПЪТЕШЕСТВИЯ. НИЕ НЕ ПРЕДЛАГАМЕ САМО ЕКСКУРЗИИ, НИЕ ОРГАНИЗИРАМЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ...

Eкспедиция “Южна Америка” – 2002

ПЕРУ - Загадъчната Империя на Инките

Eкспедиция “Южна Америка” – 2002 image

В един от най-известните романи на Жул Верн – “Децата на Капитан Грант”, героите – Лорд Гленарван и неговите приятели обикалят света по 37 паралел южна ширина в търсене на корабокрушенците на капитан Грант. Тяхното трудно пътешествие започва от Чили на брега на Тихия океан, преминава през върховете на Андите на изток и продължава през пампасите на Аржентина до  атлантическото и крайбрежие после през Африка и Австралия и Нова Зеландия, до щастливия край на остров Мария Терезия в Тихия океан…

Нещо подобно решихме да направим и ние, 12 българи - пътешественици и ентусиасти, прекосявайки Южна Америка от Запад на изток, от брега на Пасифика /Лима – на около 13 градуса южна ширина/, до Сао Паоло и Рио де Жанейро – разположени на ширината на Тропика на Козирога, на Атлантическия океан…


В началото на 21 век има много по-модерни средства за придвижване от язденето с коне като героите на Жул Верн, ние избрахме автобусния и ЖП транспорт… Автобусният транспорт във всички държави, които посетихме, е много добре развит, почти на всеки час за всички направления тръгват автобуси, за нас не беше проблем да изминаваме до 1000 километра за една нощ и половин ден…Цялото пътуване бе планирано предварително по дни, като всички преходи бяха през нощта – 7 бяха нощите, които изкарахме в авботус /и 1 във влак/, но за сметка имахме на разположение дните за разглеждане на забележителностите, каквито по тези географски ширини – дал господ…


Имаме амбициозното намерение да прекосим Перу и Боливия, като разгледаме най-известните паметници на древните индиански цивилизации, столетия преди войнствените инки да завладеят повече от половината континент – Наска, Тихуанако, Ел Фуерте; да видим богатото наследство от цивилизацията на инките – инкските крепости около Куско и разбира се – Мачу Пикчу, да се изкачим на един от най-високите върхове на Андите и втори по височина в Боливия - Илиамани; да видим невероятния природен феномен – езерото Титикака, да продължим на изток през джунглите на източна Боливия и Бразилия – където се намира най-влажното място на света – джунглата Пантанал на река Парагвай,  да разгледаме едни от най-красивите водопади на света – Игуасу и да завършим пътуването си на източното крайбрежие на континента с бразилските градове Сао Паоло и Рио де Жанейро, като пътьом “овършеем” още една страна – Парагвай. Чакаха ни близо 9000 километра през планини и речни долини, високопланински плата и непроходими джунгли…И всичко това само за 21 дни. Сериозна програма…


Но нека започна отначало – самолетен полет през Милано и Каракас /притеснения дали летищните власти в Каракас ще натоварят всички наши мочили – раници на испански – на самолета за Лима/, за щастие всичко е наред и целият багаж пристига невредим до столицата на Перу– един от най-красивите градове на континента и начало на нашата експедиция.


Лима е основана на 6 януари 1535 година от конквистадора Франциско Писаро. Много колониални сгради са били реставрирани, за жалост голяма част от колониалния чар и блясък на града са унищожени от неконтролираното пренаселване в последните векове – в момента в Лима живеят над 8 милиона души, около една трета от населението на Перу. Най-големите забележителности са разположени в старинния център на града, друго място, което не трябва да се пропусне, е аристократичния и дипломатически квартал Мирафлорес, разположен на брега на океана.


Първите ни впечатления от Лима не са най-прекрасни – пътуваме с таксито от летището до центъра, прекосявайки доста мрачните предградия на Лима – буквално бордеи, но ние сме търпеливи, чакат ни доста приключения, това е само първата ни вечер в Перу…Настаняване в хотел в центъра на града, до задължителната катедрала, а на сутринта започва нашата “културна” програма - съсредоточаваме се в една от централните и най-красиви части на града, с много интересни обекти за разглеждане – 2-та главни площада със сградите на Президентския дворец и други държавни институции, дворци и паметници, катедрали и стар манастир. Много е хубаво – неволно правим сравнение с Кито и Богота /градове, които посетихме миналата година/, трудно избираме кой е най-красивия – може би Лима. За жалост, необходими са няколко дни тук, за да се добие прилична представа, ние имаме само ден, в който освен всичко друго, трябва да извадим и боливийски входни визи.

Намираме се на Централния площад, носещ името Пласа де Армас, както в почти всеки град  в тези държави. В единия край е разположен Президентския дворец, в другия – Катедралата. В средата – красива градина с фонтан. Пред него виждаме група от 10-15 перуански селяни, облечени с  алени пончота, индиански червени плетени ушанки, и с отрудени земеделски физиономии. Начинът, по който се оглеждат, издава високопланинците, идващи може би за първи път в столицата, и те туристи като нас. Снимаме се заедно с тях и взаимно се радваме на тази непредвидена среща.

В голямата катедрала са положени останките на покорителя на инките и основател на Лима Франциско Писаро. Явно този зъл гений и унищожител на една от най-мощните империи на индианци в Америка е почитан много тук и като съзидател, негов внушителен паметник се намира на другия край на площада, срещу Президентския дворец.

Продължаваме разходката в посока Манастира Сан Франциско, вървим покрай красиви   испански двуетажни къщи, украсени с каменни орнаменти и еркери от черно дърво. Прави впечатление големият брой полицаи - конни и пеши, жени, мъже и съвсем юноши - повечето на групи по десет-петнайсет. Преминаваме покрай задължителната за този сезон демонстрация – протестират си хората – искат работа и хляб, позната картинка, имаше я тук и миналата година. Демонстрантите си вървят по централната улица, конните полицаи вървят до тях, ние сме се размесили с демонстрантите, какво да правиш – в нашата посока са.

 

Разглеждаме Археологическо-историческия музей /наречен кой знае защо Музео де Банко Сентрал/ с богата колекция на керамични съдове от Предколумбовата епоха, много преди нашествието на инките по тези земи. Виждаме и златни маски и накити – не толкова богата колекция, както м Museo del oro /най-богатия музей на златото в света в Богота, Колумбия/, но достатъчно впечатляващи и красиви. И още един коментар – музеят е богат на златни предмети, но никъде, в нито една фигура, маска или друг предмет не видях филигранната изящност на тракийските съкровища, открити по нашите земи. Но това е друга тема.

Основните експонати обаче са керамика и каменни оръдия от едни от първите заселници по тези земи.

 

Най-старите доказателства за човешко присъствие в Южна Америка датират отпреди 12500 години. Смята се, че първите хора са доши тук от Източна Азия преди 15-25 хиляди години. Те преминават през Беринговия мост при Аляска, съществувал тогава, поради ниското морско равнище по време на ледниковия период. Първите общества възникват в долините на днешно Перу. Развиват се като по-големи империи тази на  Вари, Чиму, Паракас, Наска. Империята на Инките, за които ще стане дума по-долу,  достигнала своя връх в началото на 16 век, по времето на испанското нашествие, е имала 12 милиона жители и по това време се е простирала от Северен Еквадор до централно Чили.

Трудно е да се повярва как могъщата империя на инките е станала лесна жертва на сто седемдесет и седемте войника на Писаро в началото на 16 век...Известна е историята на последния инкски врладетел Хуйана Капак, който преди смъртта си през 1526 година не завещава могъщата си империя на един син, както повелява инкската традиция, а за пръв път я разделя на две - между двамата си сина – Атахуалпа, който избира за своя столица Кито и Хуаскар, който се установява в Куско. В същата година – 1526 – първият испанец – Бартоломео Руиз де Андраде стърва за пръв път в северните провинции на Еквадор, изходна точка за последвалата испанска инвазия.

Междувременно избухва гражданска война между двамата братя Атахуалпа и Хуаскар, която толкова обезсилва могъщата империя дотолкова, че тя пада лесна жертва на конквистадорите на Писаро. Франсиско  Писаро провежда няколко експедиции по тихоокеанския бряг. Той побеждава вече разцепилата се империя на Инките, осъжда на задушаване техния вожд Атахуалпа, през 1533 г завладява и Куско. Две години по-късно е построена Лима и определена за столица на цялата испанска колония.

 

Друг интересен обект – Манастирът Сан Франциско, една чудно красива сграда, залите съхраняват атмосферата от далечните 17-19 векове. Най-интересно тук са катакомбите, разположени под манастира и съхранили останките на повече от 30 000 души. Не знаем дали тези хора са били убивани или просто са жертва на някоя епидемия или природни бедствия. Правим си няколко снимки с череп и кости в ръка – те са буквално на разположение на туристите – “О, бедни ми Йорик” и излизаме на горната земя.

Почти всички манастири в Перу са францискански и естествено се казват Сан Франциско, на името на философа от Асизи. Има няколко бенедиктински изключения. Прави впечатление отсъствието на войнствените доминиканци в Лима при положение, че редом с Писаро е вървял доминиканският монах Винсенте дел Валверде. Няма ги и йезуитите, при все че въстанието на Тупак Амару през 1572 година е потушено под Вилкабамба именно от Лойола - племенник на основателя на могъщия орден Игнасио Лойола. Тук, в този манастир, е намерен и последният запазен екземпляр на издадената през 1848 година книга, описваща патилата на единствения оцелял перуански монах, посетил изчезналите градове Вилкабамба, Виткос и Папатити, както и градовете, открити по-късно, благодарение на описанията от книгата.

 

След потискащите прелести на францисканските подземия групата хуква презглава към индианския пазар – една от основните атракции по тези земи, ще се върнат оттам с купища шарени покривки, дървени маски, разнообразни керамични изделия, между които “порногрънци” от прединкската култура мохика. Тези "мохикани", живели по тези земи през първите осем века след Христа, явно не са си поплювали. Създателите на "Кама Сутра" биха се изчервили при вида на тяхната керамика - аналната, оралната и прочее любови, на двойки, тройки и четворки са на консервативния фланг на богатия еротичен спектър.

 

Истински рай за туриста – гледаме с удоволствие красивите предмети, купуваме също с огромно удоволствие, тъй като цените са невероятно ниски, дори и за нас. Допълнителна атракция е воденето на задължителните “преговори” с продавачите – индианци за всяка вещ, обикновено цената пада повече от два пъти, бързо научаваме сакралните изрази “мучо, мучо синьора/синьор”. Пълним си раниците с красиви тъкани, керамични фигури – копия на древно индианско изкуство и още много други сувенири. Всъщност в тези държави няма какво друго да се купи, но това е напълно достатъчно, да донесем частица от това древно изкуство с нас. Отсега правим сметка как ще пренасяме толкова много “богатства” по автобусите до другия край на континента, а после – до другия край на земята по самолетите, без да ги счупим, а има още много места, където ще допълним колекциите си. Но – като му дойде времето – ще му мислим.

 

Тук му е мястото да кажа, че Перу е страна, в която повече от 50% от населението е индианци, наследници на древните инки и други племена, живели по тези земи преди повече от 6 века и повече векове, около една трета са  метиси – смесица между индианската и бялата раса, 12% са бели, 2% чернокожи или от азиатски или друг произход.

Перу е третата по големина страна в Южна Америка и е разположена изцяло в тропичната зона. Географскси Перу е разделена на три части – западната крайбрежна област, наричана от испанците Коста - тясна брегова ивица /широка около 100-120 километра, но дълга повече от 2000 километра, където са се развили почти всички древни цивилизации – Паракас, Наска, Чиму и др/. Въпреки, че Коста е разположена до най-големия воден басейн в света – Тихия океан, това е едно от най-сухите места в света, по-голяма част от сушата представлява пустиня или полупустиня. Следи от живот има само там, където са долините на големите реки, които се спускат от Андите към океана.

На изток тази пустинна земя граничи със западните склонове на Южноамериканските Кордилери, където са разположени и най-високите върхове в Перу – Уаскаран /6878 метра/ и Йерупая /6632 метра/. От северозапад на югоизток, успоредно на Западните Кордилери, предз Перу минават и Източните Кордилери, или Кордилера Бланка – Белите Кордилери. Около столицата на инките Куско двата хребета се доближават и образуват много тесни и дълги клисури, прорязани от буйни реки.

Почти 60% от територията на страната на изток е разположена в джунглата на великата Амазонка, в съседство с Еквадор, но там живее едва 5% от населението на Перу. Точно с Еквадор има граничен спор, който датира преди повече от 100 години, двете съседни държави не могат да си разделят една огромна територия от джунглата, за която са водени не малко сражения и войни, за последно там се е стреляло през недалечната 1998-1999 година. Сега ситуацията е спокойна, но на географските карти тези територии са отбелязани като спорни между двете държави. Като се спомене, че напоследък в джунглите се откриват богати залежи на нефт, всичко се изяснява.

 

Още малко история – не можем да пропуснем и националния герой на Южна Америка – “Ел Либертадор” Симон Боливар, роден в Каракас, Венецуела, който е освободил голяма част от държавите в региона от испанското владичество пред 20-те години на 19 век.

През август 1819 той донася свободата на Колумбия; 4 месеца по-късно на конгрес в град Ангостура (Венецуела, понастоящем носещ името Сиудад Боливар) се приема декларация, обявяваща създаването на Велика Колумбия – обединение на три държави – Колумбия, Венецуела и Еквадор – идеалистичната мечта на Симон Боливар.  Венецуела е освободена през 1821 година, а Еквадор – през 1824 година. През 1824 година завършва и освобождението на Перу и Боливия.

Мечтата на Симон Боливар за обединена република просъществува 8-10 години, до неговата смърт през 1830 година. Задължителните паметници на Освободителя се виждат навсякъде и по нашия път – и в Лима, и в Ла Пас...

 

***

Първи нощен преход с автобус Лима – Наска. Пътуването минава нормално, още сме възбудени от първия ден на континента и впечатленията от Лима, не се притесняваме и от голямата група правостоящи индианци, която се изсипва в автобуса някъде по средата на 400-километровото ни пътуване, някой от нашите изважда бутилка водка, така по-лесно преминават оставащите нощни часове. 5 часа рано сутринта, пристигаме в Наска, оказва се едно малко градче, на автогарата ни посрещат представители на една от многото туристически агенции, които предлагат полети с малки самолети над платото Наска, без много да се чудим ние натоварваме багажа и уморените си тела в два джипа и отпрашваме в неизвестна посока – до малък хотел, където оставяма големите си раници и веднага се отправяме към летището извън градчето. Там има има хотел, кафене, няколко ресторантчета и дори плувен басейн. Всички сме притеснени от гъстата утринна мъгла - ей, нищо няма да видим - но един от групата – професионален летец – ни успокоява - това е нормално, след час-два всичко ще бъде в ред. Мъглата действително се вдига, но се оказва, че от предния ден са останали много хора, така че ние ще летим най-рано в 14 часа. Туристическите оператори ни пробутват набързо една екстра – екскурзия из района на Наска с посещение на гробищен комплекс на цивилизациите Паракас и Наска, отпреди повече от 1000 години. Пътуваме около 30 километра на юг по Панамерикана – шосето, което се е опънало като струна по брега на Тихия океан и прекосява почти целия континент – от Колумбия та чак до Южно Чили. Още два километра в пустинята и пред нас се разкрива необичаен комплекс – на около 10-на декара са разположени 14 отворени гроба – правоъгълни изкопи, покрити с тръстикови покриви, където в седнало или клекнало положение са погребани десетки страховити изсушени мумии – на вождове, шамани и други представители на индианската аристокрация – според нашия гид. Почти всички имат дълги коси /или перуки/ подозрително запазени през вековете. Е, нямаме друг избор – вярваме на водача, че това са истинските им коси. Около мумиите има допълнителни колекции от черепи, бедрени и раменни кости и други анатомични “аксесоари”, на бедния зрител не е спестена дори гледката и на детски мумии. Редица изследователи на древните цивилизации смятат, че в Перу има мумии, доста по-стари и от египетските.

Парчета от човешки черепи и кости, от керамични съдове могат да се видят и в пустинята – между гробовете. Е, ние имаме тренинг от посещението на катакомбите в Лима, но бързаме да се измъкнем от това сакрално място, за да се срещнем с извънземния разум, отстоящ само на 40 километра от тук.

Образователната екскурзия продължава с посещение на грънчарско ателие, където ни показват как се е правила древната предколумбова керамика на цивилизацията Наска. Културата Наска се появява в следствие разпадането на цивилизацията Паракас /намираща се на 100-120 километра северно оттук/ около 200 г. от новата ера и продължава 800г. Предметите са наистина много красиви, но и скъпи за нас, разглезените туристи, които вече сме напазарували в индианския пазар в Лима на цени, няколко пъти по-ниски. Не на нас тия.

Показват ни и добив на злато от глинените и скалистите почви в района в подножието на Андите/ тук местният занаятчия се престара много, като ни каза, че от 100 килограма почва се добиват 3 грама от ценния метал/…Методът е доста първобитен и мръсен - със смилане на почвата и последващо отделяне на златоносните песъчинки с помощна на живак.

След като гидът заслужено си е изработил 10-те долара на човек за тази екскурзия, която за нас бе повече за убиване на времето, отново сме на летището, където около 20 малки самолета “Чесна” на 5-6 местни авиокомпании правят 35 минутни курсове над платото Наска. Още сутринта сме платили цената от 45 долара на човек и се настойваме за среща с извънземния разум.

 

На 22 юни 1941 година историкът от Нюйоркския университет "Лонг Айлънд" Пол Косък насочва своя самолет над платото Наска. Внезапно той забелязва под крилото на самолета фигура на птица, нарисувана с една единствена непрекъсната линия, както обичат да рисуват децата, без да повдигат молива от листа. Фигурата е с размери почти  на жилищен квартал - тя е многократно прекосявана от хората долу, през нея дори е прокарано шосе – Панамерикана, чиито строители не са предполагали през какви вълшебни места копяат, но кой отдолу би могъл да предположи, че улеите в платото, каквито има навсякъде, са елементи от гигантска, различима само от небето рисунка. За жалост, точно това шосе прпеминава през опашката на гущера – най-дългата от всички фигури – 180 метра.

Недалече от птицата Косък различил фигурата на паяк, на маймуна с навита на спирала опашка, край тях се устремява нагоре огромна писта за излитане, на скалата отсреща е отпечатан космонавт в скафандър...

Отначало с тайнствените рисунки се занимава самият Косък. После - после на сцената излиза крехката немска математичка Мария Райхе, която отдава целия си живот на платото загадка. Тя виси на въже от хеликоптерите, за да направлява фотокамерите, посипва контурите с тебеширен прах, закупен с джобните й пари, за да засили видимостта им, и стъпка по стъпка създава чрез хонорарите от книгите си могъщата фондация "Райхе", благодарение на която продължава търсенето на ключа. Полетите и продължават през различните части на деня, за да може да се намери най-добрата светлина за безценните снимки. Ерих фон Деникен прави това предизвикателство достояние на целия свят чрез книгата си и филма "Спомени от бъдещето". Има поне сто теории за произхода на тази най-загадъчна книжка с картинки в историята на света, но те почти всички са свързани с Посещението! Един от "опърничавите", който игнорира извънземните, едва не си счупва врата, опитвайки се да докаже, че древният художник е направлявал изпълнителите долу, качен на балон, изплетен от тръстика...

Едва ли някога на бял свят ще излезе какъв е точно произходът на линиите, “по-реалистичните” и земни теории /между които и на Мария Райхе/ ги свързат с културите Паракас и Наска, но в доста широк времеви диапазон – от 9 век пр.Хр. до 6 век след – цели 1500 години, с добавъчното участие на високопланинците от културата Вари…До своята смърт през 1998 година Мария Райхе е твърдяла, че линиите са свързани с астрономическия календар, използван за селскостопански цели…

 

Отново сме на летището. Ухилените диспечери ни обясняват, че ще трябва да изчакаме още един-два часа. Предусещам международен конфликт – една силна група от дебели американци ни изпреварва току под носа ни и се нарежда най-отпред…Ама чакайте бе, защо тези са преди нас - те дойдоха току-що! Какво като са американци? Те чакали от предищшния ден, когато не е имало полети. Неохотно им отстъпваме местата, като наум проклинаме пратениците на Чичо Сам, аман от техния глобализъм…

Още три крехки французойки се вреждат преди нас, е нали сме кавалери – давай…

 

Най-после излитаме – по трима в малкото самолетче. За мене това е втори подобен полет – миналата година по това време летях в подобна “Чесна” над най-високия водопад в света – 980-метровия Салто Анхел (Angel falls) в Южна Венецуела, в басейна на река Ориноко.

 

Това са едни от най-фантастичните 35 минути в живота ми. Летим на височина около 250-300 метра. Любезният пилот на приличен английски език ни обяснява над кои фигури летим в момента – паяка, кондора, астронафта, колибри, маймуна…Гледам ту отляво, ту отдясно под крилете на самолета и не мога да повярвам на очите си. На площ с дължина повече от 60 километра са разположени сложни, дълти стотици метри геометрични фигури – трапец, правоъгълник, триъгълник, или просто безкрайни прави линии – пистата на извънземния разум…Снимам с фотоапарата като обезумял, въпреки, че от тази височина едва ли ще станат хубави снимки, а и следобедната мараня не е най-подходяща за това…Кацаме, а аз с всяка изминала минута ставам все по-яростен привърженик на Ерих фон Деникен за извънземния всеобхватен разум…

 

Имал съм шанса, за моите 41 години, да видя много природни чудеса по света, много паметници, изградени от човешка ръка, но никога досега не съм виждал толкова много мистика и “извънземна нереалност”, каквото и да означава тази дума. Една гледка, само за която си заслужаваше да долетим на 16 000 километра от другия край на земята.

 

***

Все още под силните впечатления от преживяното през деня, изкарваме последните няколко часа в Наска, в очакване на нощния автобус за Куско – чакат ни някакви си 450-500 километра, /за които ще ни трябват поне 16 часа – но според разписанието/, тъй като ще се движим не по Панамерикана, а право на изток – през едни от най-високите превали на Андите, високи около 4300 метра. Автобусът се забавя повече от два часа – в градчето се усеща напрежение, не не са Сандеро Луминосо или Тупак Амаро – ултралевите партизански формирования, които създаваха редица проблеми на перуанското правителство допреди няколко години и отблъскваха туристите от тези невероятни места – просто в градчето си вървят обичайните социални протести. Най-после абвтобусът пристига, ние доста неблагоразумно си качваме мочилите на покрива, а в тях са спалните ни чували и топлите дрехи. Грешка! Вече е около 8 вечерта, потегляме по тесните улички на Наска, навсякъде около нас има протестиращи – главно младежи и деца, изведнъж – тряс – и прозорецът до две от нашите дами се чупи с трясък – хвърлен е доста голям камък, за щастие профучал покрай главите ни. Разминаваме се с уплахата, малко след края на градчето спираме, за да затворим с подръчни материали – картон и  тиксо – и право нагоре, към проходите на Андите и невероятния студ…Не искам да си спомням за тази нощ – най-трудната в цялото ни пътуване, може би точно в нея ние се почувствахме най-близо до Лорд Гленарван и децата на Капитан Грант…Утрото ни заварва на слизане от най-високия превал на Кордилера Негра, явно и този път ще оживеем и то – без поражения. Вече ще знаем – без спален чувал – никога в автобуса. Вече сме с около 4 часа извън графика, ако въобще може да се говори за някакъв график по тези пътища, чака ни нова изненада – спираме за още 4 часа, тъй като пътят е в ремонт, тук, сред тези стръмни хълмове няма отбивен маршрут, за късмет – само на 20-на метра има река, е верно, че водата е с температура не повече от 10-на градуса – реката слиза от ледниците на заобикалящите ни 5-хилядници на Андите, но най-смелите от нас правят по един импровизиран плаж…Свечерява се - долу се виждат светлините на Куско- пристигаме, чува се глас на облекчение. Загубили сме един ден за активно разглеждане, ще наваксаме нататък.

 

Някога от малко мъгливата граница между митологията и историята, най-вероятно през XIII век божественото слънце Инти изпраща на земята сина си Манко Капак и дъщеря си Мама Окьо. Те се оженват, като по този начин поставят началото на великата династия и кръвосмесителните традиции в императорския двор. Започва великият поход на северозапад от тогава могъщия Тиауанако - люлката на човешката цивилизация според доста археолози.

 

Куско, старата столица на инките е може би най - известната туристическа дестинация на Южна Америка, изходен пункт за посещение на Мачу Пикчу и още много инкски паметници в района. Градът е на височина 3300м., в началото на един от притоците на Амазонка (Урубамба), Куско е сякаш в кратер между едни от най - високите Анди на Перу - Виликанота, Урубамба и Вилкамамба. Изглежда, този “Инкски Рим” е бил основан много, преди да дойдат Синовете на слънцето – някъде в 12-13 век. Вероятно тогава Куско е бил малко селце, единственото в тази долина на Андите. Инките, които са извършили толкова чудеса в историята на Перу, владетелите на най-голямата империя в Новия свят, са били отъждествявани с Куско – средище на перуанската държава, но и стопански, религиозен и културен център, сърце на империята. От Куско са тръгвали на завоевателни походи инкските войски, Куско е бил и езиково средище на държавата, от многоезичната мозайка на прединско Перу именно езикът на жителите на областта Куско, на племето кечуа, е бил възприет за официален в цялата империя.

През 1535г. испанците окончателно изблъскват инките от Куско и обявяват града за тяхна столица.

Настаняваме се в хотел, разположен на една пряка от центъра – и се втурваме към главния площад, който се казва – познайте как - разбира се Пласа де Армас. Въпреки, че е средата на зимата – юли, тук е разгарът на туристическия сезон – улиците са пълни с пътешественици и туристи от цял свят, за мене това е най-космополитният град на континента, който съм посещавал. Отвсякъде те дебнат изкушения – магазини за сувенири, бижута, множество ресторанти, туристически агенции, интернет клубове. И разбира се – ниезменните местни жители, които те дърпат настрани и ти предлагат всякакви изкушения – сувенири, дрънкулки, картички, цигари и какво ли не още...А тези, които не предлагат нищо – просто те изкушават да се снимаш с тях облечени в пищни национални одежди – срещу 1 соле /30 цента/...

 

На централния площад са разположени две от общо 14-те катедрали, построени от испанците в Куско, тези са най-внушителните, ще ги разгледаме по-нататък...Вече е 8 вечерта, отправяме се в най-фантастичния ресторант – с невероятен изглед от чардака на втория етаж към катедралите, с обещанието на собственика, че вместо безалкохолно, в менюто ще сложи за своя сметка по една сервеса – бира. Иначе ще отидем при съседа му...Следват два блажени часа – след ужасната предишна нощ се наслаждаваме на приличната храна - на много прилични за нашего брата цени, на хубава бира и на автентичната индианска музика на трима мариачи, изсвирили поне 3 пъти “Ел Кондор паса” за нас и още много инкски и латино миксове...Дай боже всекиму такава наслада...

 

Рано на другата сутрин – групата се разделя на две – Боби ще поведе двама ентусиасти по 40-километровия Инка Трейл – най-популярната туристическа пътека в двете Америки – започваща от долината на река Урубамба и виеща се нагоре по превалите на Андите покрай ински руини и природни красоти и свършваща пред вратите на Мачу Пикчу...Останалите избираме друга програма – първо ще разгледаме индианските забележителности  около Куско и на следващия ден ще ходим към Мачу...

Тичам сутринта към гарата, за да купя билети за влакчето /единствения превоз до Мачу Пикчу/, тук – студен душ – наредила се е огромна опашка – пъстроцветна тълпа туристи и тусистически оператори от цял свят чакат реда си, за да си купят заветната хартийка, която ще ги отведе при боговете на инките...свива ми се сърцето, ами сега – ако няма билети за утре - вече загубихме един ден, нямаме повече свободни дни...Закален от чакането по подобни опашки по света и нас – сядам на празния стол пред един симпатичен чичко и му обяснявам, че сме културна експедиция от другия край на земята /сякаш че останалите са от съседния град/, и че на всяка цена трябва да си купим билети за влака утре, иначе цялата ни програма се проваля...В началото моят събеседник ме гледа подозрително, казва ми, че има билети само за първа класа -  почти двойно по-скъпи /заради огромния наплив на туристи към Мачу Пикчу, Перуанското правителство съзнателно ограничава достъпа им, чрез пускането на малък брой влакове дотам...После симпатягата срещу мене изведнъж намира някакви свободни билети, но връщането ще бъде на следващия ден – всяко зло за добро – ще имаме на разположение цял ден за Мачу Пикчу...Струва си! Облекчен, намирам останалите на терасата на съседно кафене до снощния ресторант и размахвам пред тях билетите – спокойно, ще видим Мачу.

 

***

Чака ни дълъг ден – трябва да изминем 8 километра, за да разгледаме 4 забележителности около Куско, които не трябва да се изпуснат. В близост до автогарата /откъдето ще вземем “колективос” – малко автобусче, което ще ни откара до най-далечната точка на пътешествието ни/ се намира градината Кориканча. Днес тя е равно подстригана морава с натъркаляни по нея релаксиращи туристи, заобиколена от каменна ограда от едната страна, завършваща със зидовете на църквата...Под земята има и малък инкски музей. Когато Писаро е влязъл в Куско през 1532 година, тя е изглеждала съвсем иначе. Измежду клоните на златните храсти и дървета надничали златни колибри и тукани. Златни змии с очи от скъпоценни камъни се виели в златната трева между златни лами и златни пастири. По златните цветя с диаманти в чашките пъплели златни бръмбари и пеперуди... Всички тези ювелирни чудеса били надлежно прибрани от испанските ценители на изкуството и изнесени за благото на великия испански народ.

Слизаме- купуваме си билети – за 10 долара имаме право да обиколим над 25 забележителности в и около Куско /само за мачу Пикчу ще се “бръкнем” с още 20 $/, пред нас е инкската баня "Тамбо Мачай", бликащата вода между каменните зидове допълва впечатлението за предначначението на това съоръжение. Вървим бавно – намираме се на надморска височина над 3500 метра, вече имаме аклиматизация, но все пак внимаваме – от всяко рязко движение те заболява главата. Катерим се по каменните зидове и дишаме свещения въздух. В подножието на "Тамбо Мачай" гледаме с удоволствие импровизирана изложба на невероятни индиански тъкани, приличащи по цветовете, че даже и по много от шарките си на нашите чипровски килими, тук основните елементи са кондори, лами, инкския бог Туми и други красоти, в съседство – керамика, желязо и дърво. Отново преговори, отново пълним раниците, този път и аз не се колебая, и си купувам “по-консервативна” индианска еротика – класическа двойка, само че жената е отгоре /изчислявам, че децата ми са на възраст, когато знаят за какво става въпрос/.

Преминаваме “на бегом” през следващата – по-невзрачна забележителност – Червената крепост Пука Пукара, няколко снимки, заобикаляме по-скромните сергии и продължаваме надолу по пътя – чакат ни двата най-интересни паметници.

 

Кенко, храмът на ранената пума – обсерваторията на инките. Върху петметрова скала инките са издялали главата на пума – свещеното животно, а кенко на езика Кечуа означава “ранена”. В деня на лятното равноденствие в Южното полукълбо – 22 декември – тази скала хвърля сянка върху намиращата се на няколко метра гранитна плоча сянка с формата на пума. Пумата тук свидетелства за много по-стари, прединкски ритуали, свързани с почитта към животните. На върха на това светилище различаваме издълбана лама, малко по-долу виждаме лъкатушещи вдлъбнатини, по които очевидно е текла кръвта на жертвените животни по време на обредите на това място. Ако проследим този странен “кръвопровод” – слизаме надолу към тесен отвор, който ни отвежда в две свързани една с друга пещери, скрити дълбоко под Кенко. В стените им има изсечени скални ниши, където вероятно инките са поставяли мумиите при обредите в чест на своите мъртви владетели. В една от тези пещери виждаме два метра висок каменен трон, на който сигурно е седял владетелят на империята по време на тези странни ритуали в този тайнствен подземен свят.

Отново се изкачваме на горната земя, за да видим едно от чудесата на инкската наука -   обсерваторията, с годишния слънчев часовник. През различните дни на годината слънцето при изгрева се докосва до различни части на този уникален и вечен часовник.

 

Кенко увенчава образа на пумата, символ на крепостта Саксахуаман – най-грандиозното творение на инките.

Ако очертанията на столицата Куско, разположена между долините на реките Хуатанай и Тулумайоа, само на два километра по-долу, инките са оприличавали на тялото на пума, продълговатата тясна долна част на града – на опашката, то крепостта Саксахуаман, издигаща се високо над дворците и храмовете на Куско и която бранела града, била оприличавана на главата на пума. Синът на индианската княгиня Чимбу Окьо – летописецът на историята на инките Гарсиласо де ла Вега, пише за  Саксахуаман: “Това е най-великото и най-достойното дело, което инките някога са извършили, за да докажат могъществото и величието си.” Името си обаче крепостта дължи на хищна птица - хуаман на кечуа означава сокол.

 

 

През 1438 година , в Куско се качва на престола първият демократично избран инка - деветият син на слънцето Пачакути Юпанки - преобразователят на света. Дотогава пренебрегнатият бъдещ преобразовател пасял лами в околността под името Куси, а престола делили баща му - старият Виракоча, присвоил името на бога творец на инките, и страхливият и неопитен престолонаследник Уркон. Но пристигнали пълчищата на войнствените чанки от запад, двамата императори се заключили в уж непревземаемото си планинско гнездо в Писак и оставили Куско на произвола на съдбата. Тук именно изгряла звездата на най-яркото име в историята на инките. Двайсетгодишният пастир организирал цялата съпротива, разбил нашествениците и естествено е бил качен на престола.

Пачакути Юпанки останал в историята като талантлив пълководец, законодател, владетел, астроном, историк, религиозен реформатор, архитект, философ и дори поет.

Възвръща култа към старото божество Контики Виракоча и реформира календара. Построява многобройни светилища, дворци и крепости, между които се откроява неописуемата Саксайхуаман /най-голямата индианска крепост между двата полюса/, а според мнозина - и загадъчното Мачу Пикчу.

 

Легендите разказват, че идеятата за това гигатско творение е на великия Пачакути – деветият инка, синът му – инката Тупак Юпанки е започнал осъществяването на строителството, което е завършило при царуването на единадесетия инка -  Хуайна Капак. Седемдесет хиляди работници са градили тази крепост, гигатнските каменни блокове /някои с тегло няколко десетки това/ са били докарвани /как – никой не знае/ от кариера, разположена на повече от 30 километра. С изключение на Великата китайска стена и строежите на египетските фараони, никъде по света не са били наемани толкова много работници на едно място. Всяко едно от трите укрепления е дълго около триста и шейсет метра. Най-непристъпно е първото укрепление – именно там видяхме огромни каменни блокове с височина 9 метра, ширина 5 и дебелина повече от 4 метра. Невероятен е начинът, по който тези гигантски блокове са били свързани, без всякаква спойка. Истина се оказват и твърденията, че в този уникален градеж на инките не можеш на много места да провреш острието на нож. Крепостта е имала и три големи стражеви кули, откъдето цели военни дружини са пазели Куско.

 

Разхождаме се между тези невероятни укрепления, които сякаш са недокоснати от столетията и от страстта на завоевателите на Новия свят за разрушаване на индианските паметници – незнайна събда е пощадила тази уникална крепост и тя не се е превърнала в строителен материал за колониялните жилища и църкви. Изкачваме се до върха на най-високото укрепление – пред нас като на длан се простира Куско, далеч зад него се виждат вечните снегове на 6-хилядните върхове на Андите. На върха на съседния хълм виждаме пресните разкопки на някакво индианско светилище – когато проявих снимките направени там единственото, на което бих могъл да оприлича контурите, е вътрешност на космически кораб – цилиндрични кръгове, прорязани от диагонални напречни линии…

 

Преуморени от толкова много история и природни красоти, слизаме по стръмните улички над Куско. Улавям една скитаща самотна лама и открадваме някалка снимки с нея. Тъкмо си казах – ще изкараме няколко солес за по още една бира, ако я предложим за снимка на слизащите след нас туристи, когато една сърдита индианка си прибра движимата собственост.

Свечерява се, засилваме хода – за всеки случай – по-добре здрачът да ни завари в ресторанта, където ни чакат безплатните сервеси към вечерята, отколкото в предградията на този може би най-туристически град на континента. Изведнъж някъде пред нас се чува маршова музика – след стотина метра спираме пред училищен двор, където децата усилено репетират за предстоящия национален празник /28 юли/ – момчета и момичета с голямо старание вървят в стройни редици и свирят – доста прилично – а момичетата в такт с музиката подхвърлят палките на своите барабани. Разбира се – аплодисментите са повече от заслужени – стараеха се децата.

 

***

      

6 часът на следващия ден – хайде, ставаме – чака ни нов дълъг ден и нови преживявания – чакат ни 120 километра с туристическото влакче от Куско до Мачу Пикчу. Натам пътуват няколко влакчета на ден. След 70 - я километър пътят навлиза в каньона на река Урубамба, заобиколена от вечните снегове и ледове на Андите. Оттук започват да се редуват храмове и руини от индианците. Не усещаме как минават 4-те часа на път, запленени от великолепните гледки около нас.

 

Когато испанските конквистадори покорявали един след друг градовете на инките, те били запленени и от многото легенди за скрити индиански безценни съкровища. Може би най-истинското и правдоподобно “златно сведение” се казва, че братът на вероломно пленения от испанците в северния перуански град Кахамарка Атахуалпа – Манко Втори, който отначало привидно сътрудничел наиспанците, но неочаквано напуснал столицата и с голяма войска започнал освободителна война срещу нашествениците, откарал голямо златно съкровище от Куско в загубения и до днес, но вероятно съществувал скрит град Вилкабамба. Именно мълвата за скритите в непроходимите планински джунгли съкровища накарала младия американски историк и пътешественик Хирам Бергхам /бъдещ летец и герой от войната, бъдещ сенатор, добър алпинист/ да тръгне из долината на река Урубамба, за да търси столицата на непокорените инки. На символичната цена от няколко цигари местно пастирче завело грингото в каньона на Урубамба, откъдето се изкачил по лъкатушеща тясна козя пътека на високия около петстотин метра хълм и открил най-невероятния и фантастичен индиански град в Южна Америка, град, където кракът на белокож не билстъпвал, където нищо не е било разрушено или разграбено, а само столетията са сложили своя отпечатък.

Съществуват две групи теории за построяването на Мачу Пикчу. Първата приписва строежа му на великия Пачакути. Той строи селището за своя лятна резиденция. След идването на Писаро тук се оттеглят боеспособните части от армията. Тук се прибират и оцелелите от императорския двор, включая и девите на слънцето - нещо средно между весталки и личен харем на държавния глава. Оттук нататък хипотезите на двете групи се обединяват - Мачу Пикчу става база за партизански набези към Куско. Намаляват постепенно завръщащите се оцелели войници, докато накрая остават само девите на слънцето, които постепенно измират. Ето защо в селището са намерени изключително женски скелети. Разликата е, че втората група твърди, че базата е изградена по време на Конквистата именно с партизанска цел. Двете групи обаче са единодушни - това не е Вилкабамба.

 

Хирам Бенгхам не е успял да открие златото на инките, но отккрил поредното доказателство за блестящите архитектурни и строителни умения на Синовете на слънцето, за великолепните им организаторски способности, благодарение на коитао те са издигнали този град именно тук – високо в планината, далече от населени места, град, който никога не е трябвало да бъде намерен. Между другото – над 80% от скелетите, намерени там, са били женски, това означавало само едно – мъжете са били на война и никога не са се завръщали.

 

Денят на Мачу Пикчу- кулминацията нашето пътуване. Както за много от  заобикалящите ни тълпи от туристи това е смисълът на цялото им идване в Южна Америка, такъв вероятно е и  за нас. Слизаме от влакчето и на бегом се изнасяме покрай множеството сергии с индианско изкуство, за да се качим на първото туристическо автобусче, което след около 30 минутно рлъкатушене из джунглите ни стоварва пред вратите на Мачу Пикчу. Долу се вижда тънката сребриста нишка на река Урубамба, срещу нас се виждат двата високи хълма, наречени на кечуански Мачу /стария/ и Хуайна /младия/ връх, на фона на високи планински хребети в далечината, увенчани от шестхилядници. Няма друго такова човешко творение, където в такава идеална хармония съжителства невероятната природа и построеното от човешка ръка.

 

Решаваме първо да се изкачим на високия връх, доминиращ над града – Хуайна Пикчу, за това ни трябвт близо 45 минути, върви се по тесни и много стръвми стъпала, изсечени направо в скалите. Но гледката, с която бяхме възнаградени горе си струваше – Мачу Пикчу беше долу в краката ни, около нас – непристъпните върхове на Андите, дълбоката речна долина на Урубамба. Там, на върха на хълма е построена и слънчевата обсерватория на инките. Сякаш сме на един каменен остров, плаващ в зеленината на гъстата тропическа гора, сякаш сме се качили на вълшебното килимче от “Хиляда и една нощ”…

Слизаме долу и с възхита и преклонение разглеждаме всичко, което може да си види там – Интихуана – Слънчевата наблюдателница, до нея – Храмът на слънцето – единственото известно светилище на инкския главен бог Виракоча, който нашествениците не са успели да разрушат и ограбят, до него – прочутия Храм с трите прозореца – изграден от огромни каменни блокове и наречен така, заради трите /най-големи в цяло Перу/ трапецовидни отвора, Дворецът на Великия жрец с огромен камък в средата, където са се извършвали жертвоприношенията…

Сядаме да починем под сънката на едно дърво на централния площад, преситени от впечатления и гледки. Не, не може да се разкаже какво е там – просто трябва да се види.

Някои сравняват Мачу Пикчу като “Осмото чудо на света” или “Първото чудо на Америка”…Прави са били…

Когато напускаме тази светиня си казваме – прав е бил един испанец, възкликнал при гледката на този град: “Древните перуанци са разбирали, че душата на човека иска по-голям простор, отколкото тялото му”. Няма друго място, където съм бил , и където душата ми да е била по-свободна и щастлива, от Мачу Пикчу.

 

Следва допълнително натоварване за поуморените ни тела – слизаме по близо няколко хилядите стъпала през джунглата, за до стигнем до реката, още един километър – и сме в селищено Агиас Калиентес /Топли води/. Вече е тъмно, намираме се като в казан – право нагоре над нас са се изправили гигантските върхове, озарени от изгрялата луна.

Настаняваме се в хотел над буйните води на реката, задължителната  сервеса и добра вечеря – нека нахраним и тялото, после – най-интересния шопинг тур – в десет часа вечерта една индианка успява да ни продаде няколко блузи и пуловери на повече от символични цени, а аз се сдобивам и килим на кондори за около 12 долара…Да, струва си, но как ли ще го пренасям. Ще му мисля после…

Нов ден – тръгваме обратно към Куско, благославям добрия ни късмет, че не успяхме да си купим билет отиване и връщане за един ден – както правят повечето туристи. Пътуваме два часа с влакчето и слизаме на крепостта Олантайтамбо, наречена от мнозина местната Верона.

 

Защо пък Верона? Ами защото това е гнездото на инкските Ромео и Жулиета. И в еротичния, и в драматичния, че и в сценичния смисъл на аналогията. В средата на осемнайсети век в доминиканския манастир в Куско е намерена записаната с латински букви кечуанска драма "Апо Олянтай". Сензацията е неизмерима - та това е единствената драма от предколумбова Америка! Един от главните герои тук отново е  Пачакути, но тук той играе в отбора на лошите. Любимата му дъщеря, Куси Коюр (Звезда на радостта) се залюбва с храбрия пълководец Олянтай, който за беля е с плебейски произход. Великият реформатор обаче още не е узрял за принципите на либералното общество и не само че отхвърля молбата за брак, но и изгонва от двора талантливия си военачалник, а дъщеря си затваря в местния филиал на "Девите на слънцето", където тя го дарява с нежелана внучка. Забележете - плодът на забранената любов се нарича Има Сумак - сигурно си спомняте псевдонима на световноизвестната някога перуанска певица, наричана още заради невероятния си диапазон "Славеят на Андите".

Обиденият пълководец се оттегля в планината и се окопава в крепостта, която приема неговото име - Олантай-тамбо. Оттук той обявява война на изплъзналия се тъст. По-късно, след смъртта на Пачакути, престола заема синът му Тупак Юпанки, наричан с основание инкският Александър Македонски. С помощта на агент-провокатор той успява да пипне сепаратиста, но миг преди да му отреже главата научава, че родната му сестра с клетото си детенце е в немилост от десет години като една многострадална Геновева. Накрая всички са свободни и щастливи, а императорският зет Олянтай отново оглавява военното министерство.

 

Разглеждаме я с интерес, това е третото най-впечятляващо творение на инките, след Саксахуаман и Мачу Пичку, но и вече се усещаме малко попреситени. Изкачваме се по стръмните тераси /които са били единственият начин за отглеждане на селскостопански култури в тези непристъпни места/, стигаме до върха на крепостта – отново слънчева наблюдателница, отново жертвени камъни. Най-забележителни тук са огромните 6 – 8 -метрови блокове, изправени почти отвесно, изработени от монолитни червени скали.

 

Обратно към Куско, този път с микробус, последна вечеря в любимия ни вече ресторант и се натоварваме на поредния нощен автобус – за Пуно, на езерото Титикака. Чака ни още много път, още много нови и интересни места и преживявания – утре ще посрещнем изгрева и ще изпратим залеза над Титикака, после ще продължим към Ла Пас и високите върхове на Андите, за да слезем на изток към джунглите на Боливия и Бразилия…

 

 

харесайте Advanture Club във facebook харесайте Advanture Club във google plus