ТОВА Е САЙТ ЗА ХОРА С БОГАТО ВЪОБРАЖЕНИЕ И ЖЕЛАНИЕ ЗА ПЪТЕШЕСТВИЯ. НИЕ НЕ ПРЕДЛАГАМЕ САМО ЕКСКУРЗИИ, НИЕ ОРГАНИЗИРАМЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ...

Солената пустиня SALAR de UYUNI

Най-красивото място в Боливия

Солената пустиня SALAR de UYUNI image

 

SALAR DE YUYNI – СОЛЕНАТА ПУСТИНЯ В ЮЖНА БОЛИВИЯ

ЕДНА ВЪЛШЕБНА БЕЛОТА НА КРАЯ НА СВЕТА

 

 

 

Имало едно време една красива девойка Тунупа, за нея спорили двама силни мъже – Косуня и Косканя. Дълго време те не могли да се разберат кой ще спечели сърцето на момичето. Тогава те решили да премерят силите си в люта битка – започнали да се замерят с огромни камъни, които хвърляли с прашки, като библейските Давид и Голиат.

Взел Косканя най-големия камък и го запратил с всичка сила към Косуня – камъкът уцелил младежа в тестисите. Полудял и освирепял от болка, той взел друг камък, но не успял да улучи Косканя, а улучил красивата девойка Тунупа в гърдите и млякото и изтекло на земята...Така според древната легенда на инките се е образувала Солената пустиня Уюни. Инките са  назовали с тези имена трите планини, които се намират в района на пустинята.  В средата е вулканът Тунупа /5450 метра/, чиито кратер е разцепен от последното вулканично изригване, отляво е планината Косуня, в чието подножие има много езера и реки /заради болезнения удар с камъка от съперника му за сърцето на Тунупа/, отдясно е Косканя.

 

Една от най-значимите туристически атракции на Боливия е именно Salar de Yuyni – най-голямата солена пустиня в света – близо 12 000 кв. км., намираща се в южната част на страната, недалеч от границата с Чили и Аржентина.

Това беше главната цел на приключенското пътешествие на голяма група българи, решили да видят най-красивите забележителности на Перу и Боливия.

Пътуването ни започна от Ла Пас – най-високата столица в света, разположена в красива долина, приличаща на кратер на вулкан, на обърната надолу фуния. А в дъното – доминиращия над района снежен гигант Илиамани /6475 м/.

Повече от 12 часа ни трябваха, за да изминем 500 километра, половината от тях – по асфалт, а другата част – своеобразно “сафари” по черните пътища на платото алтиплано – една високопланинска земя, разположена на надморска височина от 3800 метра между двете успоредни планински вериги на Андите – Кордилера Ориентал и Кордилера Оксидентал. /Източни и Западни Кордилери/.

Струваше си друсането по време на трудното пътешествие от Ла Пас до градчето Уюни – нашата крайна цел и изходна точка за екскурзии из пустинята. За четвърти път пътувах до Перу и Боливия, но за първи път щях да заведа българи до пустинята – първата наша група по тези места. Малко след 10 вечерта – и ужасното друсане свърши, чакаха ни поредните деликатеси от месо от лама и алпака, приготвени от нашите боливийски домакини. Уюни е малко градче, но там вече има 62 туристически агенции, предлагащи различни програми за пустинята/. Това май е единствения сериозен поминък на населението в района, ако не броим селското стопанство – растениевъдството /трудно се отглеждат култури на такава надморска височина и слаби валежи само през 4 месеца в годината, декември до март/ и животновъдството – лами и алпака /два от общо четирите вида местни “овце”, източник на месо и вълна/. Другите два вида – викуня и гуанако – живеят свободно в природата, неподдали се на опитомяване. Грациозната и плашлива викуня даже е обект на защита от държавата, поради опасността от изтребване на този вид /вълната и е изключително скъпа – един пуловер, изплетен от викуня струва няколкостотин долара/.

 

8 часа сутринта на другия ден – 4 джипа са се подредили пред хотела – натоварваме се в тях и приключението започва!. След кратък престой на местния пазар, ние продължаваме към първата ни цел – близката атракция за туристи – Гробището на влакове. Току на ръба на пустинята, ние попадаме като в декор за американски уестърн – десетки ръждясали парни локомотиви, каквито сме виждали само по филмите, са паркирани на последната си гара. Няколко задължителни снимки, и отново сме по джиповете. Няколко километра – и ето го  чудото – пред нас се ширва невероятната белота на Солената пустиня Salar de Uyuni, 116 на 96 километра площ, 9-10 метра дебелина на соления слой. Някога, в праисторически времена преди 27 000 тук е било огромно море, тогава водата се е изпарила /нашите водачи направиха аналогия с Мъртво море, поело по този път/ - и ето ти Чудото на природата. А връщайки се много епохи назад – преди 3 милиона години – вследствие на гигантски размествания на земните пластове и на континенталните плочи – са образувани трите огромни езера – Титикака /най-високопланинското плавателно езеро в света/, Поопо /езеро в Южна Боливия и Уюни. Първите две в момента са сладководни, а третото се е превърнало в пустиня. Именно в Поопо се влива единствената река, изтичаща от Титикака – Десагуадеро. А между трите и в момента има друга връзка – подводни реки, останали от праисторията.

Още много други неща научихме, пътувайки през двата дни в пустинята. Всеки от шофьорите на джиповете по свой начин разказваше факти около това природно чудо, индиански легенди /тази за девойката Тунупа я чух точно от нашия шофьор Паулито/. Разбрахме, че около 90% от състава на скалата под соления пласт е ценния метал литий, но боливийското правителство не е разрешило разработването на скъпата суровина. Заради развитието на туризма, ни обясниха, но има и още една причина – горчивия опит от хищническото унищожаване на едно от най-богатите сребърни находища в Южна Америка – това до Потоси, недалеч от Уюни. Още в първите години след превземането на Империята на инките испанците са започнали хищническото разграбване на природните богатства на страните от Новия свят, всичко за благото на испанската корона. Освен съкровищата на инките и други индиански цивилизации, е започнало и хищническо разработване на природните ресурси, най-вече благородните метали-злато, сребро и др. Разказаха ни       , че цяла планина от сребро е била изгребана за няколко века там.

Спираме се в селцето Колчани, “официалния вход”, там виждаме как в доста първобитни условия се добива и опакова солта, няколко човека, заедно с децата си, опаковаха сол в найлонови торби и по 1 кг, запечатвайки ги с газова горелка. 40 кг сол /с йодни добавки/ струват 1 долар – затова добивът тук е само с регионално значение, евтината цена на продукта го прави неефективен за индустриални цели. Тук разбрахме израза “гледа като гладно боливийско дете”. Тълпи от малки деца се втурваха към нас навсякъде, протягайки шепи за някое боливиано /местната валута/, или просто за бонбон или друго лакомство. Ние даваме нашата лепта, използвайки да направим и по някоя снимка на местните. Навсякъде из Южна Америка е прието да си плащаш, когато снимаш местните, това е задължителната етика на чуждоземеца, посещаващ земите на индианците.

Оттук нататък следваше едно истинско сафари, невероятно удоволствие от пътуването около 30-40 километра по абсолютно гладката повърхност на пустинята. Май на подобно място някъде из Щатите имаше тестов полигон за скоростни автомобили.

Имахме късмет и с времето първия ден – ослепително зимно слънце щедро раздаваше топлина и правеше удоволствието още по-голямо. Сега ще ходим да видим Рибния остров, каза Паулито. Ама чакай малко – какъв остров бе, насред пустинята. Ами такъв, при това най-красивия от общо 32 острова там. Ами нали навремето това е било море. Всичко е ясно. Преди 7 столетия инките, които са минавали тук, са нарекли острова Инкауаси, което на езика на индианците кечуа означава къщата на ин ката. Къща, защото в пещерите в района инките са складирали своите продукти – храни, облекло, оръжия. Името Рибен остров е дошло доста по-късно, заради удължената форма на острова, приличащ на риба. Дори само за двучасовата разходка из острова си струваше мъчението да пътуваме 12 часа дотук. Трудно е да се опише “извънземната” красота на това място. Наоколо – белоснежната чистота на Солената пустиня, а пред нас – хиляди огромни кактуси, пръснати навсякъде из целия остров, в далечината – масива на вулкана Тунупа. Именно кактусите са най-голямата забележителност там – това е и единственото “дърво” в района – сърцевината му се използва за декорация в жилищата, за облицовка и строителен материал, за горене. Обикаляме, омагьосани от този остров в бялата пустош, накрая на разходката – ето го и най-високия кактус, цели 12 метра и малко отгоре. Възрастта му – цели 1200 години, просто си расте по сантиметър на година, това е.

След чудесната разходка – отново наслаждение от кулинарните умения на домакините ни – те са ни спретнали истинска трапеза насред пустинята, че и покривки върху масите, че и стъклени чаши. Е, няма такава хубавина! А колко ни се услади барбекюто от лама, няма да ви разказвам, то трябва да се усети на живо!!!     

Още малко ADVENTURE – тръгваме пеша в посока на вулкана Тунупа, разстоянието от острова е повече от 40 километра, ние навъртаме по-скромен километраж из пустинята, но и този един час си струваше. Отново сме по колите, насочваме се към селцето Хирира, в подножието на вулкана. Прави са били инките, когато са дали името на красивата девойка Тунупа на този вулкан – наистина пред нас се извиси една невероятна планина, украсена най-горе с непристъпни зъбери точно на върха. Ясно се вижда разрушения кратер /спомнете си отново легендата на инките/, богато украсен с всички цветове на дъгата, всичко това – на белия фон на пустинята! О, бедно е скромното ми перо, за да опише всичко това! Появява се и още един цвят – ято розови фламинго прелитат току над нас и се устремяват към малките езерца на края на пустинята! Вадим трескаво фотоапаратите – готово!

Понякога обаче красотата изисква жертви, е – на красота се насладихме в изобилие, жертвата – освен 12-те часа на идване /да не забравяме, че трябва и да се върнем/ - жертвата беше не особено комфортната нощувка в едно подобие на хотел /за жалост – единственото на повече от 100 километра/ - какво да се прави. Поредна вечеря ламски стекове, поредна шега на природата – излезе адски силен вятър, много от хората се притесняваха дали няма да се срути покривът на хотела. Както и да е – посрещнахме утрото, за да продължим с втория ден от нашето пътуване в Солената пустиня, яхнахме отново джиповете, за да се изкачим на около 4100 метра височина в подножието на вулкана Тунупа, там разгледахме импровизирания музей с няколко съвсем автентични мумии на индианци от народа аймара, чиято възраст е около 2500 години, те бяха положени в малка пещера в подножието на вулкана...Местният водач доста убедително ни разказа, че едната мумия е на млада жена, не познала мъж в живота си /което предизвика усмивки у част от по-красивата аудитория в пещерата/. Ние изслушахме лекцията и се настроихме за следващото предизвикателство – трекинга /изкачване/ до височина около 4700 метра – до подножието на разрушения кратер на вулкана. Половината от групата тръгва смело нагоре – за всички тях това е неподозирано изпитание на човешкия организъм – все пак достигахме да височината на първенеца на Алпите – Монблан /4807 метра/. Нямаше проблем – все пак повече от 10 дни ние живеехме на височина 3600-3800 метра надморско равнище  и всички имаха аклиматизация. Най-високите снимки от пътуването – и обратно надолу.

Така завърши първото българско приключение в Солената пустиня Уюни, на края на света, далеч в южните покрайнини на Боливия, едно фантастично и прекрасно място. Всички знаехме, че ни чакат още 12 трудни часа на път, но обратния път не ни се увидя така много, защото ние бяхме скътали в себе си тази неземна красота, спомените от която щяхме да донесем в България. А аз вече правех планове за пътуване до Перу и Боливия следващата година, когато отново щяхме да дойдем тук...

 

Мирослав Нанков

Пътешественик

 

WWW.ADVENTURECLUB.BG

 

 

Кинуа – няколко вида картофи /сладък – камоте/, аньо и други видове кореноплодни. Но същинския картоф е доста рядко като храна. Оградите запазват посевите от ламите...Местните казват, че предците им са изградили тези огради – те са от инкско време, няма спойка между камъните, те не се да дялани, естествено сцеплен. Каниуа – зърнена храна.

 

Богата почва на минерали –всичко може да вирее там...30 см слой през дъждовния период – декември-март. Очите на пустинята – доказателство за подземната връзка между трите езера.

 

Т’ола – местен храст – нисък храст, който вирее в подножието на пустинята и на острова. С тези храсти захранваха добива на сол.

 

Тревата е ичи – храната на ламите – с тази трева боливийския пейзаж е по-близък до нашия, по-привлекателен от перуанския пустинен пейзаж

 

Вкаменените корали на рибния остров – дъно на море преди 27 000 години. Преди 3 милиона години, когато се е образувало езерото Титикака и Лаго Поопо /второто най-голямо в Боливия – там се оттича Десугадеро. И също и езерото на солената пустиня. Издигнато от 0 до 3800 метра надм-. развишще..

 

Агнешкото месо е солен вкус – заради наличието на сол и минерали в почвата, има на много места минерали


 

 

харесайте Advanture Club във facebook харесайте Advanture Club във google plus