ТОВА Е САЙТ ЗА ХОРА С БОГАТО ВЪОБРАЖЕНИЕ И ЖЕЛАНИЕ ЗА ПЪТЕШЕСТВИЯ. НИЕ НЕ ПРЕДЛАГАМЕ САМО ЕКСКУРЗИИ, НИЕ ОРГАНИЗИРАМЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ...

За 24 часа изкачи Олимп, Вихрен и Мусала

Правя си кефа - от Патагония до Сицилия

За 24 часа изкачи Олимп, Вихрен и Мусала image

2 Ноември 2011

Нели Томова

Големият бариерен риф в Австралия. Миро в ролята на гмурец. Снимка:личен архив

На 50 години Миро Нанков е обиколил света, докоснал се е до най-красивите кътчета на планетата, изкачил е най-високите върхове на три континента и продължава да пътува. Точно десет пъти е обиколил Свещената планина Кайлас в Западен Тибет, прекосявал е безлюдната пустиня Атакама в Чили, бил е в джунглите на Амазония, танцувал е на карнавала в Рио де Жанйеро. Катерил се е по високите върхове на българските планини и е усетил дъха на Бялата смърт съвсем отблизо. Омагьосва с разказите си за бълващи лава вулкани, планински виелици и неземно красиви водопади. Изкушен от предизвикателствата и приключенията, преди години изкачва Олимп, Вихрен и Мусала за по малко от 24 часа - на рождения си ден. Завършил външна търговия и работил дълго време „в лъскав офис”, днес той е превърнал хобито си в професия – има туристическа агенция и организира пътешествия с приключенски дух до непопулярни дестинации. На визитката му е изписано: Миро Нанков – пътешественик, гражданин на света.

-Наскоро се върна от пътешествие до Сицилия, какво се случи там?

- Двайсетина души отидохме до островите Еоли, до Северния бряг на Сицилия, на един от тях се намира вулканът Стромболи, най-активният действащ вулкан в Европа, а може би и в света. На всеки половин час бълва лава, а ти го гледаш от триста метра… Беше голяма тръпка.

Миро Нанков. Снимка:авторката

Сицилия е единственото място в Европа, което е достойно за моето височайше внимание. За мен Европа е скучна, лицемерна, фалшива и стерилна. Не ми е интересна. Може би защото всичко е прекалено организирано и нагласено. Затова водя хора само в Сицилия. Освен многото културни пластове, наслоени от много древни времена, има и друго – общата атмосфера, духът, ей ония малки сициалиански градчета и селца… Задължително се качваме и до ръба на вулкана Етна, който пък е най-високият действащ вулкан в Европа… Иначе Южна Америка е любимият ми континент.

-Как започна да се занимаваш професионално с пътешествия?

-Беше малко Божа работа. Работех в лъскав офис, тинтири-минтири, какво ли не съм работил, в консултантска фирма, чужди инвестиции, ей такива работи. Обаче се оказа, че съм малко по-атрактивен, отколкото са приемливите стандарти за работа в такъв офис и се наложи да напусна. Ама се получи така, че вместо да ми извадят очите, ми изписаха вежди. И започнах да работя нещо, което съм го правил по-рано, но без да ми е било професия. Водех хора като начало по нашите планини, защото съм роден в Троян, в Балкана, обичам си планината, винаги ме тегли нагоре, без да съм професионален алпинист, за кеф го правя. От 2003 г. вече започнах да си вадя хляба с това. Както казвам, трудна е моята професия… Знаеш ли колко силен е махмурлукът в Рио де Жанейро, като изпиеш шест кайпирини вечерта, добавени я с бира, я с червено вино, и на другия ден как боли глава? Или какъв пек е на водопадите Игуасу от Аржентинска страна, когато цял ден трябва да ходиш и да ги гледаш тия хубавини? Тежка професия с две думи, но не се оплаквам… (смее се)

-Не си професионален алпинист, но си изкачил доста върхове, кой е най-високият?

-В далечната 1990 година изкачих Аконкагуа, най-високият връх на Западното полукълбо и в Андите, и в Аржентина. Висок е 6960 метра. И е туристически, само ходиш, няма някакво катерене. Трудна е височината разбира се и евентуално може да те хване там лошо време…

Миро на планината Алпамайо, най-красивата планина на света… Снимка:личен архив
Миро на планината Алпамайо, най-красивата планина на света… Снимка:личен архив
Миро на планината Алпамайо, най-красивата планина на света… Снимка:личен архивГолемият бариерен риф в Австралия. Миро в ролята на гмурец. Снимка:личен архивЛедникът Перито Морено, Патагония, Аржентина. Снимка:личен архив Царят на животните в националния парк Серенгети, Танзания. Снимка:личен архив Източната страна на планината Кайлас в Тибет. Снимка:личен архивМианмар, будистки храмове около езерото Инле. Снимка:личен архивБразилия. Снимка:личен архивНай-големият храмов комплекс в света Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка:личен архивАлпамайо. Снимка:личен архивНационалният парк Торес дел Пайне, Чили. Снимка:личен архивПунта Томбо, Патагония, Аржентина. Снимка: личен архивМиро на Самбодрома, по време на откриването на Карнавала в Рио де Жанейро, заедно с водачката на школата по самба. Снимка: личен архивСлонове в Серенгети. Снимка:личен архивМиро в пустинята Атакама, Чили. Снимка:личен архивСвещената планина на боговете Кайлас, Западен Тибет. Снимка: личен архивВисочинният лагер на 5500 метра под Алпамайо, Кордилера Бланка, Перу. Снимка:личен архивИзгрев на стената на Алпамайо, 5700 м. Снимка:личен архивНай-високият връх на Перу, Уаскаран, 6763 м. Снимка:личен архивАнгкор Ват, Камбоджа. Снимка:личен архивПланината Фиц Рой, Патагония. Снимка:личен архивПаленке - най-романтичният град на маите, Полуостров Юкатан, Мексико. Снимка:личен архивМиро Нанков. Снимка:авторката

-А най-трудният за изкачване?

-Най-трудният е един връх, който не можах да изкача ей сега наскоро - Алпамайо в Северно Перу, в Кордилера Бланка… Той е любимият ми връх, два пъти вече не успявам. Преди две години бях и не успях - бях с две момичета българки, едната се разболя на височинния лагер на 5500 метра и се върнахме. А тази година 250 метра не ми стигнаха до горе, 4 дължини на въжето само. Просто не ми стигнаха силите, не бях може би достатъчно добре подготвен, може би ми бяха твърде много коктейлите „Куба Либре”, защото преди това бях с група във Венецуела, в джунглите на Южна Венецуела, да стигнем до най-високия водопад в света, Салто Анхел (1054 м), след което бяхме в джунглите на Амазония, в Бразилската част и там също продължихме с коктейлите… Дали защото сам си носих багажа от 4300 до 5300 метра и бях доста поизморен? Или пък защото не пих вода, понеже водата беше гадна? Когато си на високо и не носиш вода, трябва да топиш сняг. Топиха сняг в едно канче, в което са готвили манджа, ах, че гадно! То просто не ти е вкусно. И всичките тия показатели… Причината основно съм си аз… На 50 години съм, не съм професионален спортист, пийвам си вечер винце, уиски… Когато катериш тия върхове, трябва да си още по-подготвен. Та това е най-трудният връх, който съм се опитал да изкача, догодина смятам да успея.

-Казваш, че не обичаш да се говори за „покоряване” на върхове, защо?

-Това са неща от социализма още - давай, върхът или ще умрем. Или в Съветския Съюза - за Родину, за Сталину. Отиваш, докосваш се до планината, и ако тя поиска, ще те пусне. Не можеш да я покориш. Тия са някакви високопарни, гръмки слова, които аз мразя – „щурмови лагер”, „покоряване” и такива неща. Просто отиваш и си се изкачил, това е, но тя планината те е допуснала.

-Преди години си изкачил Олимп, Вихрен и Мусала за 24 часа, откъде ти хрумна да предприемеш подобно нещо?

-Това беше една щуротия, която ми се въртеше в главата в края на 90-те, когато имаше визи за Гърция и т.н. Направихме трите най-високи върха на Балканския полуостров за 24 часа. Олимп (2917 м), Вихрен (2914 м) и Мусала (2925 м). Отидохме на паркинга под Олимп, легнахме за няколко часа на паркинга на едни шалтета, тръгнахме в 2 часа, в 5.45 бяхме на върха, иначе с групи го качваме за два дни, дълъг е просто подходът и последните метри са доста стръмни, но този път беше почти на бегом. Срещнахме изгрева, слязохме, газ в колата… Тогава имах познат от шведско посолство, с червен номер колата, минахме без да чакаме на опашка, защото тогава имаше опашки, имаше гръцки визи. Отидохме на Вихрен, изкачихме го за час и нещо от хижа Вихрен и в един без нещо през нощта бяхме горе на Мусала. Щуротия! Но повтарям отново, не съм нито алпинист, нито краен спортяга, просто си правя кефа, качваме високи върхове, но планината ме допуска, не я покорявам. Има хора, които са изкачили плюс тия трите и Черни връх, но те са вече професионалисти - един мой приятел, който се занимава със ски рали. Сега не бих го направил, защото на 50 години не искам толкова да си натоварвам краката.

Пунта Томбо, Патагония, Аржентина. Снимка: личен архив

- Имал ли си злополуки покрай всичките тези приключения?

- Веднъж съм си чупил крак и то не къде да е, на вулкана Етна в Сицилия. Беше лошо времето,и аз даже прекратих изкачването, не бяхме стигнали до горе, по ски пистата, която те възстановяват лифта след всяко изригване на вулкана, защото като тръгне лавата, тя събаря всичко. И по тая ски писта стъпих на някакво по-голямо парче лава и съм си счупил крака… Но не знаех това. Просто много ме заболя и с щеките куцук-куцук надолу до рейса и чак в България, като си видях крака на снимка - опаля, счупена едната малка пищялка, но ме гипсираха и се оправиха нещата.

-А при изкачвания в планината?

-Слава богу, като че ли съм се запазил от някакви големи травми. На няколко пъти съм щял да хвърля топа. Да гушна босилека, или както щеш. На една зимна алпиниада през 1984 г., още бях студент и алпинист към клуб Академик, в началото на февруари тръгнахме да изкачваме връх Ботев. Едно лошо време, от 40 човека алпинисти до билото на Стара планина стигнахме само девет. Трима от тях много бързо тръгнахме нагоре, на никой от старите алпинисти не му хрумна, че трябва да се вържем, имаше много силен вятър, над 100 км/час, мъгла гъста, студ, виелица, всичко ужасно. И се изгубихме. Изкарахме навън три дни, а казват, че който изкара и една нощ под връх Ботев, го намират овчарите напролет, когато снегът се стопи… Така или иначе ние на третия ден се намерихме на хижа Рай, след като преминахме целия Южен Джендем, един страшен каньон, от южната страна на връх Ботев. Стискаш зъби, бялата гостенка ти диша във врата…. но намерихме сили в себе си да преодолеем тази трдуност. За жалост другите двама нямаха късмет, измръзнаха им пръсти на краката и се наложи после да ги отрежат. Един път в Боливия, на един висок връх, 6500 метра, Илиамани, се задържах на върха на един пикел. Катерихме необвързани двама човека, което си беше грешка. Всеки си катери на над 5500 метра, на един снежно леден склон, с наклон 45 градуса. Аз се подхлъзнах, но се задържах и си казах, хайде Миро, обратно, не е за теб, защото трябва най-малкото да си вързан. Веднъж пък един голям камък щеше да отнесе половината ми мозък на Казаните, от северната стена на връх Вихрен. Тя е отвесна и се катери от алпинисти, но там е варовик, заради различните метеорологични условия зиме и лете, камъкът е много нацепен. И хвърчат много камъни. Един такъв камък изхвърча и щеше да ми отнесе главата, но незнайна сила го счупи на три над мене. Едното парче профуча като снаряд, другото ме удари по ръката, а третото скъса въжето, с което бях осигурен за стената.

-Подобни случки явно не са те накарали да се откажеш от катеренето?

-Не са ме отказали. Но ако има някой да те пази, не бива да злоупотребяваш с неговото доверие. Продължавам да се катеря, включително сега на Алпамайо, невероятен адреналин е. Но там е безопасно, вързан си с професионален водач перуанец, който от години с това си изкарва хляба. Няма начин да стане беля… Догодина, живот и здраве, ще отида пак.

Миро в пустинята Атакама, Чили. Снимка:личен архив

-Колко време прекарваш в България и колко на път?

-Средно казано 6 месеца гледам да съм тук, дома ми е тук, София ми е като една голяма спалня. Аз съм от Троян, но живея вече 30 години в София… Обичам си България…. Човек трябва да живее според мен там, където е роден. За жалост много нашенци, притиснати от икономически обстоятелства, отидоха да живеят надалеч последните 20 години, а аз никога не бих могъл да живея за постоянно надалече. Ще ми се счупи сърцето. Всеки би казал, да на теб ти е лесно. Ходиш по най-хубавите места в света и се връщаш тук. Ами връщам се, но тук си ми е мястото. Човек трябва да си живее, където му е корена.

-Какво ти дава пътуването?

-Удоволствие, тръпка, кеф, адреналин. И, както го наричам аз, вторичното удоволствие, когато видя насладата в очите на хората… Аз се представям за продавач на мечти. Продавам мечти, но ги и реализирам. Винаги ми е напрегнато преди пътуване, събирай хората, в днешните времена, особено тия нелеки години, за жалост моите пътувания са скъпи, не е лесно да намериш хора. Програми, работиш постоянно с безкрайно много партньори във всяка една страна…Аз не отивам на диво, на случайно. Винаги в напрегнато. Но като усетя мириса на летището, и вече хоп, потапям се в тая творческа моя атмосфера, в пътуването и забравям за всичките мои неволи.

-Пътуваш и в България, кои места предпочиташ?

-Понякога събирам хората, които съм водил тук-там, и ходим най-вече по планините. Пак на такива едни уикенди, кракти музикални форми. Ходим на Рилските езера, в моя роден Троянски балкан… Там има един манастир, който се нарича Зелениковец, високо в Балкана. Намерих спомоществувател да ремонтираме църквата, една част от южната фасада се беше срутила, заради зимна буря преди две години… На моята 50-годишнина, на 18 септември, станахме в 4 часа и отидохме да качваме връх Ботев…Там като ида и душата ми се разтапя от кеф. Тя навсякъде се разтапя, на снимките се вижда колко много красота поемам.

-По различен начин ли ти действа българската природа?

-Разни умни хора и философи казват, че най-силно е там, където си роден. Сигурно. Не мога да кажа. Кеф ми е и тук, кеф ми е и на любимото ми място в Тибет – Планината на боговете. И всички други планини и красиви места в Аржентина, Бразилия, Чили, Перу, Боливия и къде ли не в Южна Америка. Особено Патагония, където тази година бях два пъти, догодина пак. Ето сега правя едно пътуване, което съм нарекъл „Отвъд края на света”. Всички знаят, че краят на Земята е Ушуая, архипелага Огнена земя – Аржентина. Това е и най-южният град на планетата. Но има едно друго градче, което се нарича Пуерто Уилямс и е още по на юг… Абе дивотия. И ако сега ме питаш какво има там, нищо няма, има дивотия, има гора някаква, силен вятър, скали и камъни… Ама като знаеш къде е, като знаеш, че няма да видиш цял ден никой, само евентуално, ако имаш късмет, наследници на индианците, които са живели там още във времената, когато Фернандо Магелан е открил Магелановия пролив и ми става кеф, тръпка ми е, душата ми се разтваря.

-Къде още би искал да отидеш?

-Винаги съм казвал, в рамките на шегата, че искам да отида на Луната и да си празнувам там 55-тия рожден ден… 50-тия празнувах сега в моя роден Балкан, 46-ия и 49-ия празнувах в Тибет, на свещената планина Кайлас. Вече десет пъти съм бил в Тибет, шест мои групи са направили обиколка около Кайлас. И наистина ми е тръпка. Но там съм ходил вече много пъти. Гренландия може би… искам да отида в Антарктида (единственият континент, на който не съм бил) и то ако мога да се кача на най-високия връх на този континент. Седем са континентите в света, и всеки от тях си има първенец. Аз съм бил на три от тях – Аконкагуа в Южна Америка, Елбрус в Кавказ в Европа и Килиманджаро в Африка. Но искам да отида поне още на два… Искам да видя северното сияние, например…

харесайте Advanture Club във facebook харесайте Advanture Club във google plus